Даниъл Силва - Художникът убиец

— Търсят те по телефона. Изглежда, спешно е.

Алон излезе във фоайето. Друг телохранител му подаде мобилен телефон.

— Да?

— Тя е жива — каза Шамрон.

— Какво? Къде е?

— Върви към теб по авеню „Кони Айланд“. Движи се по западния тротоар на улицата. Сама е. Иди да я вземеш. Тя ще ти разкаже останалото.

Габриел затвори и погледна към колегата си:

— Трябва ми кола. Веднага!

След две минути вече караше на север по „Кони Айланд“, като се взираше по тротоарите, за да зърне Жаклин. Ари бе обяснил, че тя ще е на западния тротоар, но той оглеждаше и двата, в случай че се бе объркала или изплашила от нещо. Габриел четеше имената на пресечките: Авеню М, Авеню Л, Авеню К…

„По дяволите! Къде е?“, нервно хапеше устни той.

Най-сетне я забеляза на кръстовището на „Кони Айланд“ с Авеню И. Косата й бе разрошена, а лицето подпухнало. Имаше вид, сякаш се е сражавала с призраци. Въпреки това крачеше спокойно и хладнокръвно и се оглеждаше наоколо.

Габриел бързо направи обратен завой, спря колата до тротоара и се пресегна през седалката да отвори вратата. Жаклин инстинктивно отстъпи и бръкна в джоба си. После го позна. Самообладанието я напусна изведнъж и тя едва не се разрида.

— Габриел! Благодаря на бога.

— Влизай — спокойно й рече той.

Тя се вмъкна на предната седалка и затвори вратата.

Габриел се включи в уличното движение, като бързо увеличи скоростта. След като минаха няколко пресечки, Жаклин го помоли да отбие встрани.

Той зави в една странична улица и спря, без да изключва двигателя.

— Добре ли си, Жаклин? Какво се случи? Разкажи ми всичко.

Тя се разплака. Отначало тихо, после цялото й тяло се разтресе от ридания. Габриел я притегли към себе си и силно я прегърна.

— Всичко свърши — успокоително прошепна той. — Всичко…

— Моля те, вече никога не ме оставяй сама. Бъди с мен, Габриел. Моля те, бъди с мен.

Тарик обикаляше във великолепно обзаведените зали, гледащи към Сентръл Парк, докато гостите безгрижно оставяха разни неща върху овалния му поднос: празни чаши, чинии с недоизядена храна, смачкани салфетки, угарки. Той погледна часовника си. Лейла трябваше вече да се е обадила. Вероятно Алон идваше насам. Скоро всичко щеше да приключи.

Палестинецът мина през библиотеката, откъдето през двойни френски прозорци се излизаше на терасата. Независимо от студа, групичка гости стояха отвън и се любуваха на гледката.

Вой на далечни сирени изпълни въздуха. Тарик отиде до парапета и погледна към Пето Авеню: задаваше се колона автомобили, ескортирана от полицейски коли и полицаи на мотори.

Почетният гост пристигаше.

„Но къде, по дяволите, е Алон?“ — питаше се гневно палестинецът.

— Извинете!

Тарик вдигна очи. Жена с кожено палто му махаше да се приближи. Толкова бе погълнат от гледката на приближаващия се кортеж, че бе забравил да се преструва на сервитьор.

Жената държеше полупълна чаша с червено вино.

— Може ли да я вземете?

— Разбира се, госпожо.

Тарик пресече терасата и застана до жената, която бе подхванала разговор с някаква своя приятелка. Без да гледа към него, тя протегна ръка и опита да остави чашата върху подноса му, но я катурна неволно, разплисквайки червеното вино върху бялото сако на сервитьора.

— О, боже! — възкликна жената. — Съжалявам. — После се извърна, сякаш нищо не се е случило, и поднови разговора си.

Тарик отнесе подноса в кухнята.

— Какво ти се е случило? — развика се шефът Родни. Това бе същият мъж с престилката и намазаната с брилянтин коса.

— Една жена изля виното си върху мен.

Палестинецът сложи пълния поднос на плота до мивката. Точно тогава чу да се разнасят ръкопляскания. Почетният гост беше влязъл в залата. Тарик грабна един празен поднос и понечи да излезе от кухнята.

— Къде отиваш? — извика Родни зад него.

— Да си върша работата.

— Не и в този вид. Сега ще останеш в кухнята. Ела тук и помогни за миенето на чиниите.

— Мога да почистя сакото.

— Това е червено вино, момче. Сакото е безвъзвратно съсипано.

— Но… — поколеба се сервитьорът.

— Отивай там и се залавяй с чиниите! — нареди му Родни.

Дъглас Канън каза на Арафат:

— Господин президент, радвам се да ви видя отново.

Палестинският лидер се усмихна:

— Аз също, сенаторе. Или вече трябва да се обръщам към вас с посланик Канън?

— Дъглас ще е по-добре.

Канън хвана с мечешката си лапа малката ръка на Ясер Арафат и силно я разтърси. Той беше висок мъж с широки рамене и гъста и непокорна прошарена коса. С годините беше понапълнял, макар че коремът му бе умело прикрит от безупречно ушит син блейзер. Веднъж списание „Нюйоркър“ го бе нарекло „съвременния Перикъл“, и то с основание. Блестящ учен и филантроп, той бе излязъл от академичните среди, за да стане един от най-могъщите демократи в американския сенат. Вече пенсионер, преди две години бе върнат на работа и бе назначен за посланик при кралския двор в Лондон. Ала службата му не бе траяла дълго, защото бе тежко ранен при терористичен атентат. Сега обаче Канън не спомена нищо за това, докато въвеждаше Арафат на приема.