Даниъл Силва - Смърт във Виена

— Италианка съм — увери го Киара.

Вторият полицай слезе от фолксвагена и поклати глава. Разпитващият й подаде обратно паспорта.

— Съжалявам, че ви забавихме — каза той. — Приятно пътуване.

Киара седна зад волана на микробуса, включи на скорост и премина граничната линия. Сълзите й бликнаха — сълзи на облекчение, сълзи на гняв. Отначало се опита да ги спре, но беше безполезно. Пътят се замъгли пред очите й, габаритите на предните автомобили се превърнаха в размазани червени ленти, а сълзите й продължаваха да текат.

— За теб, Ирене — каза тя високо. — Направих го за теб.

Железопътната гара на Микулов бе разположена под стария град, където планинският склон се сливаше с равнината. Имаше само един перон, който устояваше на почти постоянния напор на вятъра, спускащ се от Карпатите, и потискащо мрачен, настлан с чакъл паркинг, който се превръщаше в езеро, когато валеше. Близо до билетното гише се намираше автобусна спирка, цялата нашарена с надписи, където Габриел чакаше, пъхнал ръце в джобовете на мушамата си.

Той вдигна поглед, когато микробусът зави и влезе в паркинга, хрущейки по насипания чакъл. Изчака го да спре, преди да излезе от навеса на спирката под дъжда. Киара се пресегна през седалката и му отвори вратата. Когато плафониерата светна, той видя, че лицето й бе мокро.

— Добре ли си?

— Чувствам се прекрасно.

— Искаш ли аз да карам?

— Не, мога да се справя.

— Сигурна ли си?

— Просто се качи, Габриел. Не издържам повече да съм сама с него.

Той се качи и затвори вратата. Киара направи завой и се насочи обратно към магистралата. Минута по-късно те се носеха на север, навлизайки в Моравия.

Отне им половин час, докато стигнат до Бърно, и още час — до Острава. Габриел на два пъти отваря вратите на тайника, за да проверява Радек. Наближаваше осем часът, когато стигнаха полската граница. Този път нямаше проверки, нито опашка от автомобили, само една ръка се подаде от тухлената будка и им махна да минават.

Габриел пропълзя в задната част на буса и измъкна Радек от тайника. После отвори едно чекмедже и извади спринцовка. Този път тя беше пълна с умерена доза стимулант, достатъчна да го върне в съзнание. Той забоде иглата в ръката на Радек, инжектира веществото, извади иглата и разтърка мястото със спирт. Радек полека отвори очи. Оглежда се известно време, преди да спре поглед на лицето на Габриел.

— Алон? — прошепна през кислородната маска.

Габриел бавно кимна.

— Къде ме водите?

Израелецът не отвърна нищо.

— Ще умра ли? — попита той, но преди Габриел да успее да му отговори, отново изгуби съзнание.

Границата между съзнанието и комата беше като театрална завеса, през която можеше да минава, когато му хрумне. Не знаеше колко пъти се бе промъквал през нея. Времето, както и предишният му живот, бе изгубено за него. Красивата му къща във Виена му изглеждаше като дома на друг човек, в някакъв друг град. Нещо се бе случило, когато бе изкрещял истинското си име на израелците. Сега Лудвиг Фогел беше чужденец за него, познат, когото не бе виждал от много години. Отново беше Радек. За съжаление, времето не бе го пощадило. Високият красив мъж в черна униформа сега беше затворен в слабо, отпаднало тяло.

Евреинът го бе положил на сгъваемото легло. Ръцете и глезените му бяха омотани с дебело сребристо тиксо, а колан от черна телешка кожа го пристягаше към леглото като душевноболен пациент. Китките му служеха като портал между неговите два свята. Трябваше само да ги извие под определен ъгъл, така че тиксото да се впие болезнено в кожата му, и той отново преминаваше през завесата от съновиденията в царството на реалността. Съновидения? Правилно ли бе да се нарекат съновидения картините, които виждаше? Не, те бяха твърде точни и изразителни. Бяха спомени, над които нямаше контрол, а само волята да ги спира за няколко мига, като си причини болка със сребристото тиксо.

Лицето му се намираше близо до прозореца, а стъклото не беше закрито. Когато бе буден, той можеше да наблюдава безкрайното черно поле и притихналите тъмни села. Можеше също така да чете пътните табели. Не че се нуждаеше от тях, за да разбере къде се намира. Веднъж, в един друг живот, бе властвал над нощта в тази земя. Помнеше този път: Дахнов, Зуков, Нарол… Знаеше името на следващото село още преди то да профучи край прозореца — Белзец …

Затвори очи. Защо сега, след толкова много години? След войната никой не бе проявил особен интерес към един обикновен офицер от СД, служил в Украйна — никой освен руснаците, разбира се, — но докато името му изплува на повърхността във връзка с Окончателното решение , генерал Гелен беше уредил бягството и заличаването му. Предишният му живот завинаги бе останал зад гърба му. Беше му простено от Бог, от Църквата и дори от неприятелите му, които жадно се бяха възползвали от услугите му, когато и те се бяха почувствали застрашени от ционизма и болшевизма. Правителствата скоро загубиха интерес да преследват така наречените военнопрестъпници, а аматьори като Визентал 68 68 Оцелял от нацистките лагери на смъртта, Симон Визентал посвещава живота си на преследване на нацистки военнопрестъпници, останали ненаказани след войната. Лично е издирил 1100 от тях. — Б.пр. съсредоточиха усилията си върху едрите риби Айхман и Менгеле, помагайки неволно на по-дребните риби — като него — да намерят убежище в по-спокойни води. Беше се появила само една заплаха. В средата на седемдесетте години един американски журналист, евреин естествено, бе пристигнал във Виена и бе задавал твърде много въпроси. По пътя, водещ на юг от Залцбург, беше паднал в една пропаст и заплахата бе елиминирана. Тогава бе действал без никакво колебание. Може би трябваше да хвърли и Макс Клайн в някоя пропаст още при първите признаци за проблеми. Беше го забелязал онзи ден в кафе „Централ“, както и през следващите дни. Инстинктът му бе подсказал, че Клайн е проблем. Беше се поколебал. След това Клайн беше разказал историята си на евреина Лавон и стана твърде късно.