Даниъл Силва - Агентът

Когато прочете смъртната присъда на Алон, той се върна при камерата, за да се увери, че записът е добър. После даде знак на момчетата в черно да започнат следващия побой, който сякаш продължи цяла вечност. Убождането на иглата беше акт на милосърдие. Габриел затвори очи и усети, че се дави в черни води.

— Колко време ще е нужно на екипите ти да заемат позиция, Узи?

— Изпратих всички натам, след като есекската полиция откри лодката. Ще разполагам с три екипа в Харич след не повече от двайсет минути. Въпросът е какво да правим, щом пристигнем?

— Първо ще разберем дали наистина е там и ако е там, дали все още е жив. После ще чакаме.

— Ще чакаме ? Какво ще чакаме, шефе?

— Дойдохме тук, за да освободим американското момиче, Узи. И няма да си тръгнем без нея.

Коледа, 5:30 ч.

Харич — древно пристанище, разположено на мястото, където се сливат реките Стур и Оруел, бе тъмен и заспал под яростната атака на поройния дъжд в коледната утрин. Във водите на залива Рамзи не се виждаше нито един търговски плавателен съд, а на фериботния пристан имаше само няколко коли, които изчакваха първия сутрешен рейс до континента. Капаците по прозорците на къщите в средновековния градски център бяха затворени и той бе напълно пуст, ако не се брояха чайките.

Такава бе обстановката, която завариха шестимата агенти на израелското външно разузнаване, когато пристигнаха в четири и четиридесет и пет сутринта. В пет часа вече бяха потвърдили, че в склада на Уест Док Стрийт има хора, а в пет и петнайсет бяха успели да поставят малка безжична камера в ъгъла на един счупен заден прозорец. В момента те се бяха разпръснали из околните улици. Яков бе застанал на пост на Стейшън Роуд, на стотина метра от склада. Йоси бе заел позиция на Рифайнъри Роуд. Одед и Мордекай бяха скрили микробуса за наблюдение под един надлез на шосе А-120. Михаил и Киара, които бяха прекарали нощта върху мотоциклета БМВ, се намираха в задната част на микробуса и наблюдаваха екрана на видеоприемника. Картината беше лоша, но въпреки това виждаха достатъчно добре какво се случва във вътрешността на склада. Четирима облечени в черно мъже товареха големи варели в задната част на микробус „Воксхол“ под надзора на слаб мъж с египетски черти и виненочервен пуловер.

В пет и четиридесет петимата мъже изчезнаха от обхвата на камерата. Десет минути по-късно се върнаха с последния компонент на оръжието им за масово унищожение — мъж в синьо-бял анцуг с окървавено, подуто лице и овързано с изолирбанд тяло. Киара, която виждаше Габриел за първи път след Хампстед Хийт, избухна в сълзи.

— Моля те, Михаил, кажи ми, че е жив.

— Жив е, Киара.

— Откъде си сигурен?

— Нямаше да го вкарват при бомбата, ако беше мъртъв.

Всъщност най-доброто доказателство, че е жив, помисли си мрачно Михаил, бе главата му. Ако Алон беше мъртъв, тя вече нямаше да е на раменете му. Той не сподели тази мисъл с Киара. Беше преживяла достатъчно през изминалата нощ.

В пет и петдесет и пет четиримата мъже в черно се преоблякоха в ежедневните си дрехи. Трима от тях се качиха в товарен камион „Мерцедес“ и напуснаха склада. Четвъртият се настани зад волана на микробуса, а мъжът с египетските черти и виненочервения пуловер се качи отзад при Габриел. В шест часа воксхолът зави по Уест Док Стрийт и се отправи към изхода на шосе А-120. Четири превозни средства го последваха предпазливо. Яков беше първи, а последни бяха Киара и Михаил с мотоциклета. Михаил седеше отзад, на мястото на стрелеца.

Габриел отвори едното си око, после полека отвори и другото. Опита да раздвижи крайниците си, но не успя. Темето му опираше в нещо метално. Изви врат и видя повърхността на стоманен варел. Имаше още пет такива, свързани с мрежа от жици, които водеха до детонатор, сложен на конзолата до шофьора. Ишак седеше срещу Алон. Беше кръстосал крака и в скута му лежеше пистолет. Усмихваше се, сякаш бе доволен от хитрия начин, по който бе разкрил на израелеца как ще бъде екзекутиран.

— Къде отиваме? — попита Габриел.

— В рая.

— Шофьорът ти знае ли пътя, или просто следва носа си?

— Знае го — отговори Фаваз. — Подготвя се за това пътуване много отдавна.

Габриел извърна глава и го погледна. Мъжът беше гладко избръснат, няколко години по-млад от Ишак и стискаше волана с две ръце, сякаш шофираше за първи път.

— Искам да седна — каза Алон.

— Мисля, че е по-добре да останеш легнал. Ако седнеш, ще те боли.