Даниъл Силва - Московска афера

— Обсъждахте ли неотдавнашната смърт на колегите й?

— Може и да е станало дума. Не си спомням.

— Какво си спомняте, господин Голани?

— Говорихме за Палестина и Близкия изток. За войната в Ирак. Говорихме за Русия.

— Какво си говорихте за Русия?

— За политиката й, разбира се, за наближаващите избори.

— Какво каза госпожица Сухова за тях?

— Каза, че руската политика е професионална битка — победителите и победените са избрани предварително. Каза, че сама по себе си кампанията не е нищо повече от празни думи, които нямат никакъв смисъл. Каза, че президентът и партията „Единна Русия“ ще спечелят съкрушително и ще поискат още един мандат. Единственият въпрос е колко гласа ще се изкушат да откраднат, за да постигнат целите си.

— Руската федерация е демократична държава. Политическият коментар на госпожица Сухова, макар и забавен и провокативен, е клеветнически и напълно неточен.

Разпитващият отгърна нова страница на бележника си.

— По време на вечерята останахте ли известно време сами?

— Олга каза, че иска да изпуши една цигара. Покани ме да я придружа.

— Сред вещите ви от снощи нямаше цигари.

— Това изобщо не е изненадващо, като се има предвид, че не пуша.

— Но все пак сте я придружили?

— Да.

— Защото искахте да поговорите насаме с нея на място, където никой няма да ви чуе?

— Защото бях привлечен от нея и — да, защото исках да поговоря насаме с нея на място, където никой няма да ни чуе.

— Къде отидохте?

— На терасата.

— Колко време бяхте сами?

— Минута-две, не повече.

— За какво говорихте?

— Попитах я дали мога да я видя отново. Дали не би искала да ми покаже Москва.

— Казахте ли й също, че сте женен?

— Вече бяхме обсъдили това.

— По време на вечерята?

— Да.

— Чия беше идеята да посетите Новодевичето гробище?

— Нейна.

— Защо е избрала това място?

— Каза, че за да разбере днешна Русия, човек трябва да се разходи сред гробовете.

— Заедно ли отидохте до гробището?

— Не, срещнах я там.

— Как отидохте дотам? С такси?

— Взех метрото.

— Кой пристигна пръв?

— Когато пристигнах, Олга ме чакаше пред вратите.

— И влязохте заедно в гробището?

— Разбира се.

— Чий гроб посетихте най-напред?

— На Чехов.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Опишете ми го.

Габриел затвори очи, сякаш се опитваше да извика образа на паметника, но вместо това чу гласа на Олга да шепне тихо в ухото му. Не трябва да им съобщавате името й — казваше тя. — Ако Иван разбере, че Елена го е предала, ще я убие.

Двамата напредваха упорито — колко време, Габриел можеше само да гадае. В някои моменти се лутаха в непознати територии. В други се връщаха по стъпките си на познат терен. Незначителните противоречия се възприемаха като доказателство за коварство, минималните пропуски бяха доказателство за лъжа. В разпитите се наблюдава един странен парадокс: понякога те предоставят повече информация на разпитвания, отколкото на този, който задава въпросите. Габриел бе заключил, че опонентът му е само едно малко зъбче от внушителен механизъм. Неговите въпроси, подобно на руската предизборна риторика, бяха повече празни думи, които нямаха никакъв смисъл. Истинските му врагове бяха някъде другаде. Тъй като се предполагаше, че вече би трябвало да е мъртъв, самото му присъствие в Лубянка им създаваше известно неудобство. Един фактор щеше да определи дали ще преживее нощта: притежаваха ли те властта да стигнат до подземията на Лубянка и да го убият?

Последните въпроси на разпитващия бяха зададени с изражението на отегчен пътен полицай, който записва подробностите за незначителен инцидент. Той надраска отговорите в бележника си, затвори го и погледна Габриел през малките стъкла на очилата си.

— Струва ми се интересно, че след като сте убили двамата чеченски бандити, не сте се почувствали зле. Да разбирам ли, че сте убивали и преди, господин Голани?

— Както всички израелски мъже, трябваше да служа в израелската отбранителна армия. Сражавал съм се на Синайския полуостров през 1973 година и в Ливан през 82-ра.

— Значи сте убили много невинни араби?

— Да, много.

— Вие сте ционистки потисник на невинните палестинци?

— Да, и то неразкаян.

— Не сте този, за когото се представяте, господин Голани. Дипломатическият ви паспорт е фалшив, както и името, вписано в него. Колкото по-скоро признаете престъпленията си, толкова по-добре.