Даниъл Силва - Предателят

— Честно казано, опитвам се да не мисля за Иван. Имам блог. Той е доста популярен тук, във Великобритания, както и в Москва. От ФСБ започнаха постоянни кибератаки срещу него. — Тя се усмихна. — Доставя ми огромно удоволствие да знам, че мога да дразня Кремъл даже от една малка къща в Каули.

— Може би ще е по-мъдро от ваша страна да…

— Да направя какво? — прекъсна го тя. — Да си трая? Хората в Русия мълчат прекалено дълго. Режимът използва това мълчание като оправдание, за да смаже всяко подобие на демокрация и да наложи форма на по-мек тоталитаризъм. Някой трябва да говори. Ако трябва да съм аз, така да бъде. Правила съм го и преди.

Бяха стигнали до другия край на моста Магдален — страната на кулите с високи шпилове, сградите от варовик и великите мисли. Олга спря на Хай Стрийт и се престори, че чете таблото за обяви.

— Трябва да призная, че не бях изненадана, когато Греъм Сиймор позвъни снощи, за да ми каже, че ще дойдете. Предполагам, че е във връзка с Григорий. Той е изчезнал, нали?

Габриел кимна утвърдително.

— Опасявах се от това, когато той не ми се обади. Никога преди не го е правил. — Олга замълча за миг, после попита: — Как пътувахте от Лондон до Оксфорд?

— С влака от Падингтън.

— Британците проследиха ли ви?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Колкото може някой да бъде сигурен.

— Ами руснаци? Проследиха ли ви руснаци?

— До този момент те като че ли не знаят за моето присъствие.

— Съмнявам се, че ще е задълго. — Тя погледна през улицата към входа на Оксфордската ботаническа градина. — Да поговорим там, а? Винаги съм харесвала градините през зимата.

— Боже мой! — прошепна тя. — Кога ще свърши това? Ще свърши ли изобщо някога?

— Възможно ли е, Олга? Възможно ли е Григорий да се е прибрал вкъщи по собствено желание?

Тя избърса сълзите си и огледа градината.

— Били ли сте тук и преди?

Въпросът изглеждаше странен предвид това, което току-що й беше казал. Но той познаваше Олга достатъчно добре, за да разбере, че не е зададен без причина.

— Това е първото ми посещение.

— Преди сто и петдесет години един математик от Крайстчърч Колидж имал обичая да идва тук с едно момиченце и двете му сестри. Математикът бил Чарлс Латуидж Доджсън, а момиченцето — Алис Лидъл. Техните посещения му послужили като вдъхновение за книга, която написал под псевдонима Луис Карол, и тя, разбира се, е „Алиса в Страната на чудесата“. Подхожда, не мислите ли?

— И как?

— Защото теорията на англичаните за Григорий е история, достойна за Луис Карол. Неговата ненавист към режима и старата му служба беше реална. Идеята, че би се върнал доброволно в Русия, е абсурдна.

Те седнаха на една дървена пейка в средата на градината близо до фонтана. Габриел не беше казал на Олга, че е стигнал до същото заключение или че има снимково доказателство в подкрепа на него.

— Работили сте с него над книгата му.

— Така е.

— Прекарвахте ли известно време заедно?

— Повече, отколкото британците вероятно са си давали сметка.

— Колко често го виждахте?

Олга се загледа в небето, търсейки отговор.

— През две седмици.

— Къде се срещахте?

— Обикновено тук, в Оксфорд. Ходих до Лондон два-три пъти, когато имах нужда да сменя обстановката.

— Как си уговаряхте срещите?

— По телефона.

— Открито ли говорехте по телефона?

— Използвахме доста примитивен код. Григорий каза, че подслушвателните възможности на руските служби не са каквито са били преди, но все пак са достатъчно добри, за да се вземат някои разумни предпазни мерки.

— С какво идваше той дотук?

— Като вас. С влака от Падингтън.

— Внимаваше ли?

— Така казваше.

— Идвал ли е в дома ви?

— Понякога.

— А другите пъти?

— Срещахме се в центъра на града, за да обядваме или да пием кафе. — Тя посочи към кулата на колежа „Магдален“. — От другата страна на улицата има чудесно кафене, наречено „Куинс Лейн“. Григорий много го харесваше.

Габриел го знаеше. „Куинс Лейн“ беше най-старото кафене в Оксфорд. В момента обаче мислите му бяха другаде. Две жени към края на средната възраст току-що бяха влезли в градината. Едната се бореше с брошура под напора на вятъра, а другата завързваше шалче под брадичката си. Алон ги огледа внимателно, после продължи да задава въпроси:

— А къде се срещахте в Лондон?

— В една отвратителна закусвалня за бързо хранене близо до станцията на метрото „Нотинг Хил Гейт“. Той я харесваше, защото беше близо до руското посолство. Доставяше му перверзно удоволствие от време на време да минава край него — просто за забавление.