Даниъл Силва - Английският шпионин

Тя погледна часовника си. Беше три без пет. Куин щеше да се приближи до вилата. Вероятно един от охранителите щеше да тръгне към него, както бе направил бившият военен тази сутрин. Ако това се случеше, Еймън щеше да го убие и след това щеше да има само трима мъже, които да защитават мишената — двамата пред вилата и този, който сега ловеше риба в заливчето. Катерина беше сигурна в неговата самоличност. Тя виждаше очертанията на оръжие под якето му и миниатюрната радиостанция, която бе използвал, за да предупреди колегите си за наличието на посетител в заливчето. Много скоро радиостанцията на охранителя несъмнено щеше да изпращи с някакъв сигнал за тревога. Или може би той нямаше да има време да го подаде. И в двата случая съдбата му щеше да бъде една и съща. Той съзерцаваше последния си залез.

Охранителят извади една риба от морето, пусна я в жълтата кофа досами водата и сложи нова стръв на кукичката. След това, като кимна към Катерина, показвайки, че я е забелязал, отново нагази в прибоя и хвърли въдицата си. Като се усмихна, Катерина вдигна капака на раницата, разкривайки приклада на скорпиона. Пистолетът бе включен на автоматичен режим на стрелба, което означаваше, че ще изстреля двайсет патрона за по-малко от секунда с минимално отскачане на дулото. Куин бе въоръжен по същия начин.

Точно тогава самсунгът завибрира и на екрана му се появи текстово съобщение: ТУХЛИТЕ СА В СТЕНАТА. „Не можа да не го направи — помисли си тя. — Трябва да даде на англичаните да разберат, че е бил той.“ Катерина пусна мобилния телефон в раницата, хвана здраво дръжката на скорпиона и се втренчи в мъжа, застанал в прибоя. Изведнъж главата му отскочи рязко нагоре и наляво към върха на скалите. Той се обърна твърде късно — само за да види Катерина, която вървеше по пясъка към него с пистолет в протегнатите си напред ръце.

Двайсет патрона за по-малко от секунда с минимално отскачане на дулото…

Следващата вълна, която се разля по пясъка, беше червена от кръвта на мъртвия охранител от МИ6. Катерина спокойно презареди скорпиона и се изкачи по стръмната пътека до паркинга. Освен реното, на него нямаше други превозни средства. Тя седна зад волана, запали двигателя и пое по алеята към вилата.

На пръв поглед нищо в разменените имейли не изглеждаше подозрително, но за опитното око на специалиста от МИ5 те съвсем явно имаха скрит подтекст. Същото важеше и за адресите на двамата участници. Той показа разпечатката на шефа си, а началникът му на свой ред я сведе до знанието на Майлс Кент. Кент бе заинтригуван от един уличен адрес, който се появяваше в последния имейл. Адресът му изглеждаше познат, затова той бързо го провери в базата данни на МИ5 и откри тревожно съвпадение. Следващата му спирка беше в оперативната зала, където Аманда Уолъс следеше на екрана посещението на министър-председателя в болница „Гай“. Той постави разпечатката пред нея. Аманда я прочете и се намръщи.

— Какво означава това?

— Погледни внимателно адреса.

Тя го направи.

— Това не е ли вилата, където преди живееше Алон?

Кент кимна утвърдително.

— Кой живее там сега?

— Може би трябва да попиташ Греъм Сиймор.

Аманда посегна към телефона.

След пет секунди в друга оперативна зала, на отсрещния бряг на Темза, Греъм Сиймор прие обаждането.

— Какво имаш?

— Проблем.

— Какво не е наред?

— Отседнал ли е някой във вилата на Алон в Западен Корнуол?

Сиймор се поколеба, после отвърна:

— Съжалявам, Аманда, но това не е нещо, за което мога да говоря.

— Боже мой! — прошепна тя сериозно. — Опасявах се, че ще кажеш това.

Вилата бе официално определена за тайна квартира на МИ6, така че нямаше активна телефонна линия. Нито на сегашната ѝ обитателка бе даден мобилен телефон — да не би тя да каже нещо по невнимание и да разкрие своето местонахождение на враговете си. Всички опити да се свържат с нейните охранители се оказаха неуспешни. Никой не отговори на позвъняването на техните телефони. Радиостанциите им също мълчаха.

На едно позвъняване обаче бе отговорено незабавно. Това беше позвъняването, което Греъм Сиймор направи до мобилния телефон на Габриел в 15,17 часа. Алон се намираше в голямата зала на болница „Гай“, където министър-председателят бе напът да предложи средство за справяне с проблемите, пред които бе изправена свещената британска национална здравна система. Сиймор гледаше предаването на живо от събитието на видеоекраните в оперативната зала. Той говори по-спокойно, отколкото бе смятал за възможно предвид обстоятелствата.