Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

И тогава му хрумна една мисъл.

Защита.

Камъните трябваше да бъдат екранирани, за да не привличат светкавиците, а след като над тях надвисваше такава чудовищна буря, корабът скоро щеше да привлича светкавица след светкавица. Машините отвъд стъклената бариера всъщност бяха крехки — имаха деликатни електронни компоненти и не разполагаха с индустриални щитове. Помещението вероятно също не разполагаше със системи за неутрализиране на този ефект… И изведнъж Мърсър осъзна какво е предназначението на жиците, с които бе омотан корпусът и антените. Бяха обгърнали целия кораб в противомагнитно поле с цел да го предпазят от натрупването на мощен статичен заряд. За разлика от медната кутия на Ейб Джейкъбс или шепата месингови патрони, които Мърсър бе използвал с подобна цел, това беше активна система, наподобяваща гигантска фарадеева клетка и защитаваща целия огромен кораб.

Мърсър огледа отново пултовете и откри точно това, което търсеше. Един от тях бе предназначен да следи корабното електромагнитно поле. Мърсър размърда мишката, за да пробуди спящия екран, и когато той светна, прегледа данните и бързо намери бутона за изключване на защитната екранировка.

— Какво правите? — попита Фортескю иззад стъклото.

Мърсър го игнорира и си свали слушалките. После се обърна към Букър.

— Как сме с времето?

Бук си погледна часовника.

— Има още няколко минути, докато се включи алармата на джета, ако за това питаш.

— Дискретността е добродетел — каза укорително Мърсър. После се обърна към техниците и учените и извика: — Всички да напуснат кораба колкото се може по-бързо. Екипажът също. Всички да се евакуират незабавно! Животът ви е в опасност!

Бурята се усилваше и сега бе истинска вихрушка, затулила цялото небе.

Мърсър кликна два пъти върху иконата, за да изключи полето, и щом върху екрана се изписа „изключено“, вдигна пистолета и пусна три куршума през таблото във вградения под него компютър.

Фортескю блъскаше гневно с юмрук по стъклото, осъзнал какво е направил Мърсър. Сега вече корабът бе напълно уязвим за ударите на светкавиците, а навън скоро щеше да се разрази най-силната буря, виждана на планетата.

— Да тръгваме! — извика Мърсър на Сайкс и се втурна към изхода.

— Не! — изкрещя Фортескю, изтича при вратата и завъртя дръжката, за да се върне в контролната зала, вероятно с надеждата да включи отново полето, ала това бяха безполезни усилия. Компютърът бе повреден и едва ли имаше възможност да се направи нещо поне на първо време.

Мърсър се обърна да последва Бук, за да прекосят контролната зала. Една ръка го сграбчи за глезена. Беше забравил напълно за Никлас, южноафриканеца.

— Исках само да разбереш нещо… — заговори той, като се бореше с бликащата от устата му кръв. — Там, в Африка, ни бяха пратили да търсим едни отвлечени мисионери. Това беше спасителна операция. Когато видяха белите ви лица, мъжете ми решиха, че сте жертви, и започнаха да стрелят по черните, които ви държаха. Беше грешка… наречи го жертви на приятелски огън.

— Наречи го каквото искаш — отвърна безжалостно Мърсър, все още преизпълнен с гняв. — В онзи ден загина един добър човек, казваше се Пол… и за смъртта му имаш вина точно толкова, колкото за смъртта на Ейбрахам Джейкъбс, когото уби в мината в Лейстър преди две седмици. Ти направи своя избор, а аз — моя. Не мисли, че белегът те е превърнал в убиец. Случило се е много преди да те прострелям. Ще ти кажа само едно — мисля, че ще спя по-добре тази нощ, след като ще знам, че си мъртъв и че Ейб и Пол и един бог знае още колко нещастници са отмъстени.

Мърсър понечи да се затича, но спря и се обърна към наемника.

— Мога да те застрелям по милост, макар да не го заслужаваш — ако се опиташ да си опростиш греховете.

— И как ще стане това? — попита мъжът.

— Кажи ми името на човека, който плати за тази операция.

Наемникът се ухили измъчено и внезапно започна да кашля кръв. Изхърка няколко думи, сгърчи се от мъчителни конвулсии и замря неподвижно.

Мърсър го изгледа, после се обърна и хукна към изхода, където Бук вече го очакваше.

В този момент първата мълния удари кораба. Електрическият заряд надви потоците енергия, пулсиращи във вените на апарата на Фортескю, и от сблъсъка започнаха да горят и гърмят релета. Привличани към сърцето на апарата, където бяха поставени мътноватите кристали, електрическите импулси от небето си пробиваха път през мрежата на машината и изгаряха всичко по пътя си. Когато всичко се уталожи, професор Фортескю бе само силует от въглероден прах от другата страна на стъклото.