Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Pardon, madam — каза Мърсър. — Parlez-vous Francais? [56] Извинете, госпожо, говорите ли френски? (фр.) — Б. пр.

Жената млъкна и за миг застана неподвижно като статуя, оглеждаше изпитателно двамата бели, а после се обърна към колибата и измърмори нещо. Майката се появи отново, притиснала детето до гърдите си.

— Аз знам английски.

— Още по-добре — усмихна се Мърсър. — Ние сме американци.

Старицата каза нещо на младата жена и тя пусна детето на земята и се върна в колибата. Изнесе ниско столче и го сложи зад възрастната жена, която вероятно й беше майка, по-вероятно дори баба. Старицата седна, като въздъхна тежко. Мърсър почти очакваше, че столчето ще се разпадне под тежестта й.

Двамата с Кали се приближиха и приклекнаха до босите й крака. Жената миришеше на пушек от дърва и на животински изпражнения. От входовете на другите колиби ги гледаха хора — повечето жени и всичките възрастни.

— Къде са младите? — попита Кали.

— Отишли са в джунглата — огорчено каза Мърсър. — Виждал съм същото и преди, на други места, в други войни. Дайс се е развилнял и всеки, който може, е избягал, а старците и болните са останали.

— Господи, това е…

— Знам. — Младата майка сигурно беше останала, за да се грижи за бабата, макар че Мърсър не разбираше защо не е взела детето си и не е избягала. Вгледа се по-внимателно в момиченцето и разбра защо. Детето имаше тумор на врата, възпалена зачервена топка с големината на портокал, която скоро щеше да затрудни дишането му и да го задуши. Рак. Защо някой би забавил бягството си с дете, което и без това скоро ще умре?

— Много си смела, че си останала — бавно каза Мърсър.

Младата жена не отговори, но очите й се напълниха със сълзи.

— Имам камион близо до сала, който преминава Чинко. Мога да ви взема до Рафай.

Сълзите й изведнъж пресъхнаха и стоическото й изражение разцъфна в усмивка.

— Кажи на другите да се приготвят — добави той. — Може да потеглим след няколко минути.

— От правителството ли сте?

Мърсър не искаше да й обяснява, че правителството на страната й е изоставило всички на север от Киву.

— Да.

Тя извика на селяните. Мнозина вече бяха излезли от кирпичените си колиби, но за секунди отново влязоха в домовете си, за да съберат всичко ценно, което младите не бяха взели, когато бяха избягали.

— Какво знаеш за мината на скалата над реката? — попита Мърсър, но тя не отговори. — Дупката в хълма. Знаеш ли кой я е изкопал?

Младата жена заговори на старицата, която отвърна надълго и нашироко, после обясни:

— Един бял човек дошъл, когато баба ми била дете платил на мъжете да изкопаят много дупки и после заминал със сандъци, пълни с пръст. След време дошли други хора. Накарали мъжете от нашето село да изкопаят още дупки и отнесли още пръст. Мърсър изчисли наум периода.

— И скоро след това хората от вашето село са започнали да се разболяват? — попита и докосна врата си на сьщото място, където момиченцето имаше тумор.

Младата жена хвана ръката на дъщеря си.

— Така казва баба ми. Много деца умрели и много се родили с… — Не можа да намери думи да опише бебетата, обезобразени от опустошителното въздействие на остро радиоактивно облъчване; много от тях вероятно дори не бяха поели първия си дъх.

Мърсър се обърна към Кали.

— Мисля, че тук Съединените щати са копали за уранинит през Втората световна война.

— Уранинитът е бил докаран от Конго — веднага каза тя и добави: — Използва се в атомните бомби, нали? Преди месец по „Хистъри“ гледах един филм за проекта „Манхатън“. Там казаха, че нашият уран е от Конго.

— Не съм сигурен. Но някой е изкопал нещо оттук и ако се съди по възрастта на старицата, предполагам, че е станало през Втората световна война. Скоро след това селяните са започнали да страдат от радиоактивно облъчване. И после са установили, че тук е най-високият процент на заболеваемост от рак на света. Човекът, направил първото медицинско проучване, вероятно е решил, че мината е напоителни канали или нещо друго, и не е свързал нещата. Обикновено уранинитът не е опасен. Трябва да бъде пречистен, докато нивото на радиация стане достатъчно високо, за да причини заболяване. Но тук очевидно не е така. Естествената концентра-ция на уран 235 е била достатъчно висока, за да предизвика дефекти по рождение и рак.

Старицата заговори на внучката си и тя отново влезе з колибата и донесе нещо. Изпусна го, докато го подаваше на Мърсър. Той го вдигна и го разгледа. Беше метална манерка с непромокаема брезентова калъфка. Сиво-маслиненозеленият плат беше протрит и лесно се късаше, но инак манерката беше непокътната. Приличаше на военна. Мърсър я извади от калъфката и на земята падна листче, на което пишеше: „Собственост на Честър Бауи“. Мърсър го показа на Кали.