Том Егеланд - Евангелието на Луцифер

— Посветен бях за дракулсънджейски монах още на тринадесет години. По него време живеех в манастира Сфънт Съндже от десет години. Монасите ме отгледаха.

— Ръкописът ли търсиш?

— Естествено.

— За съжаление ще трябва да те разочаровам.

— Къде е?

— Не е тук в лагера.

— Не подценявайте интелекта ми.

— Брат Рац, ръкописът служеше за една-единствена цел — да ни покаже местоположението на Вавилонската кула. На вас за какво ви е? Пророчествата, които вярвате, че се намират в третата част, не съществуват изобщо. Няма да откриете и думичка за Бог, Сатаната и costhul. Тълкували сте текста погрешно. Послушай ме! Вие…

— Къде е ръкописът?

— На сигурно място. Няма да го докопаш нито ти, нито братята ти от ордена.

Брат Рац пристъпи напред в стаята.

— Тогава ще го направим по другия начин. Първо ще застрелям Белтьо. После началника на охраната. Накрая и теб. В коленете. Накрая в корема. Казват, че куршум в корема е най-ужасният и болезнен начин да умреш. Все по някое време ще избереш да ми довериш къде е.

Той насочи погледа и оръжието си към мен.

Аз съм пъзльо. Страхът от болката и изгледите за внезапна и ранна смърт карат коленете ми да поддават. Хванах се за облегалката на стола, за да не падна.

— Какво ще правим? — попита брат Рац КК.

КК май отвърна, че било естествено да сподели къде се намира ръкописът, ако само това се изисквало. Ушите ми така пищяха, че не разбирах особено какво точно казва. След няколко секунди щях да съм готов припаднал. В случай че преди това не ме застреляха.

— Къде? — кресна брат Рац толкова силно, че гласът му пресекна.

Едва тогава забелязах двете червени точки, затанцували по челото му. Реших, че ми се привижда.

— Къде? — пак кресна той.

— Ей сега ще чуеш… — отвърна КК.

Снайперистите, научих по-късно, лежали в готовност в каросерията на един камион, паркиран пред главния щаб. Чували всичко чрез микрофон, който началникът на охраната носел.

— Знаехме, че той е предусещал как скоро ще го разкрием, а вие сте най-логичните му жертви — обясни началникът на охраната, когато опасността премина. — Предвидихме всичко. Когато станах и пристъпих встрани, се стараех да осигуря на снайперистите видимост и пространство за стрелба.

Когато двете червени лазерни точици се намериха една друга върху бледото чело на брат Рац, най-напред експлодира прозорецът, а после и главата му. Гледката не беше от най-приятните. Спомените и досега ме преследват. Хвърлих се на пода сред дъжд от счупени стъкла, но всичко вече бе приключило. Останките на брат Рац се къпеха в кръвта, съдържаща всичко свято за него.

Рим, май 1970

Светлина.

Интензивна, ослепителна светлина.

И въздух.

Задъхвам се. Кашлям. Пъшкам.

Въздух…

Засенчвам очи с ръка. Скимтя. Кашлям.

Оставят капака на пода. Светлината пробожда очите ми. Вдигат ме от ковчега. Нещо от мен остава. Вътре. Мият ме. Обличат ме. Мъжът с милия глас ми подава суха бисквитка и чаша сок.

Силвана седеше на стол в голямата, пуста трапезария на манастира. Раницата й беше на пода до нея. Блузката лепнеше по изпосталялото момичешко телце. Лицето й беше бледо и потно.

Джовани избухна в плач:

— Силвана!

Гласът му я накара да вдигне глава. Бегла усмивка. Само че не се изправи. Не се втурна към него. Просто си остана седнала на стола, леко настрана.

Какво сте направили с нея?

— Силвана, малкото ми момиченце!

Татко…

Виждам го в насрещната светлина.

Татко? Татко е дошъл да ме вземе. Или пък е някой, който прилича на него. Някой, облечен в тялото на татко, някой, който ме гледа с неговите очи.

Ло-Ло го няма. Все изчезва.

Силвана! — казва татко.

Той се втурна към нея и я вдигна на ръце. Тя отпусна ръчички около врата му.

— Силвана, Силвана, Силвана — шептеше в косата й, мазна и мокра от пот. Кожата й бе студена и лепкава. Остра миризма.

Той ме вдигна от стола, класът му идеше от много далеч: Силвана, Силвана, Силвана…

Опитвам да се усмихна. Този наистина ли е моят татко? Къде е мама? Къде е Бела?

Мирише като татко.

— Как се чувстваш, миличко мое?

Тя дишаше тежко.

— Татко е дошъл да те прибере. Мама те чака. У дома. Толкова се страхуваше за теб. Сега всичко ще се оправи.

Тя се вкопчи в него.

Той чуваше дишането й, ситно и накъсано.

— Всичко свърши, приятелче.