Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

Отговорих, без дори да се замисля:

- Шедьовър! Искам да напиша шедьовър!

- Шедьовър ли?

- Да. Искам да напиша велик роман, с велики идеи! Искам да напиша книга, която да разтърси умовете.

Хари ме позагледа и се разсмя.

- Не ми харесва прекомерната ви амбиция, Маркъс. Отдавна ви го казвам. Знам, че ще станете голям писател, убеден съм в това, откакто ви познавам. Но искате ли да знаете какъв ви е проблемът? Много бързате! На колко сте години точно?

- На трийсет.

- На трийсет! И искате да бъдете кръстоска между Сол Белоу и Артър Милър? Славата ще дойде, не бързайте толкова. Аз съм на шейсет и седем и съм ужасен - знаете ли, времето минава бързо и след всяка изминала година ми остава една по-малко. Какво си въобразявате, Маркъс? Че ще снесете ей така нà втората си книга? Кариера се изгражда, приятелю. А за да напишете велик роман, не са необходими велики идеи. Задоволете се да бъдете такъв, какъвто сте, и със сигурност ще успеете. Не се тревожа за вас. Преподавам литература от двайсет и пет години, двайсет и пет дълги години, и вие сте най-блестящата личност, която съм срещал.

- Благодаря.

- Не ми благодарете, това е просто истината. Но и недейте да хленчите, задето още не сте получили Нобелова награда, за бога... Трийсет години... Как не, ще ви дам аз един велик роман... Нобелова награда за глупост, това заслужавате.

- Но вие как успяхте, Хари? Книгата ви от седемдесет и шеста, „Произходът на злото“. Тя е шедьовър! А е била едва втората... Как сте успели? Как се пише шедьовър?

Той тъжно се усмихна.

- Маркъс, шедьоврите не се пишат. Те съществуват сами по себе си. А и знаете ли, за много хора това в крайна сметка е единствената книга, която съм написал... Искам да кажа, никоя от другите не е имала същия успех. Когато говорят за мен, веднага се сещат за „Произходът на злото“ и почти само за нея. А това е тъжно, защото си мисля, че ако на трийсет години ми бяха казали, че съм достигнал върха на кариерата си, сигурно щях да се хвърля в океана. Не бързайте толкова.

- Съжалявате ли, че сте написали тази книга?

- Може би... Малко... Не знам... Съжалението е понятие, което не харесвам - то означава, че не приемаме това, което сме били

- Но какво да правя тогава?

- Каквото винаги сте правили най-добре - пишете. И ако мога да ви дам един съвет, Маркъс, не правете като мен. Знаете ли, ние ужасно много си приличаме, затова ви заклевам, не повтаряйте грешките, които аз съм допускал.

- Какви грешки?

- Аз също, през лятото на седемдесет и пета, когато дойдох тук, исках непременно да напиша велик роман. Бях обсебен от идеята и желанието да стана велик писател.

- И сте станали.

- Не разбирате. Вярно е, че днес съм велик писател, както се изразявате вие, но живея сам в тази огромна къща. Животът ми е празен, Маркъс. Не правете като мен... Не позволявайте на амбицията да ни изяде, ако не искате сърцето ви да е самотно и перото ви да е тъжно. Защо си нямате приятелка?

- Нямам приятелка, защото не попадам на някоя, която да ми харесва истински.

- Мисля, по-скоро, че вие чукате, както пишете - или в екстаз, или никак. Намерете си някое добро момиче и му дайте шанс. Направете същото и с книгата си - дайте шанс на себе си. Дайте шанс на живота си! Знаете ли какво е главното ми занимание? Да храня чайките. Събирам сух хляб в алуминиевата кутия в кухнята, върху която има надпис Спомен от Рокланд, Мейн, и после го хвърлям на чайките. Не би трябвало непрекъснато да пишете.

Въпреки съветите, които ми даваше Хари, оставах обсебен от тази мисъл: как самият той, на моята възраст, бе успял да напише „Произходът на злото“, кое бе задействало таланта му? Все по-често си задавах този въпрос и тъй като Хари ме бе настанил в кабинета си, си позволих да се поразровя малко. Изобщо не си представях какво ще открия. Всичко започна, когато ми потрябва химикалка. Отворих едно чекмедже и попаднах на изписана тетрадка и няколко отделни листове с оригинални бележки на Хари. Много се развълнувах - това бе неочакван случай да разбера как е работил той, да видя дали тетрадките му са пълни със задрасквания, или вдъхновението му е идвало по най-естествен начин. Бях ненаситен, хвърлих се да изследвам библиотеката му, дано открия други бележници. За да имам свобода на действие, трябваше Хари да не е вкъщи. А това се случваше в четвъртък, когато той преподаваше в Бъроус - излизаше рано сутринта и обикновено се връщаше чак в края на деня. Ето така в четвъртък следобед на 6 март 2008 година стана нещо, което реших незабавно да забравя - открих, че Хари е поддържал връзка с петнайсетгодишно момиче, като е бил на трийсет и четири. Това бе станало през 1975 година.