Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

нито такси, нито данък общ доход. Намирах, че това е либертарен щат, и девизът му Ж ИВЕЙ СВОБОДЕН ИЛИ УМРИ, изписан върху номерата на автомобилите, които ме задминаваха по магистралата, добре отразяваше могъщото чувство за свобода, обземало ме при всеки престой в Орора. Спомням си впрочем, че когато пристигнах у Хари през онзи студен и мъглив следобед, веднага изпитах усещане за вътрешно умиротворение. Чакаше ме пред вратата на къщата си, загърнат в огромна дебела жилетка. Слязох от колата, той дойде да ме посрещне, постави ръце на раменете ми и ми подари широката си успокояваща усмивка.

- Какво става с вас, Маркъс?

- Не знам, Хари...

- Хайде, хайде. Винаги сте били прекалено чувствителен младеж.

Още преди да разопаковам багажа си, двамата седнахме в дневната да поговорим. Той направи кафе, огънят пращеше в огнището, беше приятно да сме вътре, докато през огромния френски прозорец виждах океана, разбунен от ледените ветрове и от влажния сняг, който се сипеше от скалите.

- Бях забравил колко е прекрасно тук - прошепнах аз.

Той кимна.

- Ще видите, мой малък Маркъс, че добре ще се грижа за вас Ще родите страхотен роман. Не се косете, всички големи писатели преминават през такива трудни моменти.

Изглеждаше ведър и уверен, какъвто го познавах открай време. Никога не го бях виждал да се съмнява - беше харизматичен мъж, с добро самочувствие, самото му присъствие излъчваше естествен авторитет. На шейсет и седем години имаше достолепна осанка, гъста и винаги подредена посребрена коса, широки рамене и мускулесто тяло, което свидетелстваше за дългогодишно практикуване на бокс. Беше боксьор и именно чрез този спорт, който аз също тренирах усърдно, се бяхме харесали в Бъроуския университет.

Връзките ми с Хари, на които ще се върна по-нататък в този разказ, бяха много силни. Бе влязъл в живота ми през 1998 година, когато постъпих в Бъроуския университет в Масачусетс. По онова време аз бях на двайсет, а той на петдесет и седем и от петнайсетина години вече градеше добрата репутация на Катедрата по литература в този скромен провинциален университет със спокойна атмосфера и симпатични възпитани студенти. Преди това и аз като всички само бях чувал за големия-писателХари-Куебърт, докато в Бъроус се запознах просто с Хари, с този, който щеше да се превърне в един от най-близките ми приятели и да ме научи как се става писател. Самият той бе получил признание в средата на седемдесетте години, когато от втората му книга, „Произходът на злото“, се бяха продали петнайсет милиона екземпляра. Тогава бе удостоен с двете най-престижни награди в страната - „Нашънъл Литерари Ауорд“ и „Нашънъл Бук Ауорд“. Впоследствие продължи редовно да издава книги и да води добре списвана месечна хроника в „Бостън Глоуб“. Беше една от изявените фигури на американската интелигенция - често изнасяше лекции, канеха го на важни културни събития, зачитаха мнението му по политическите въпроси. Радваше се на голямо уважение, беше гордост за страната ни, бе най-доброто, което Америка можеше да роди. Надявах се, че през няколкото седмици, които щях да прекарам в дома му, ще ме научи как да прескоча бездната на белия лист. Установих обаче, че макар и да намираше положението ми за трудно, Хари не го смяташе за ненормално. „Писателите понякога имат такива дупки, това е един от рисковете на занаята - обясни ми той. - Започнете да работите и ще видите, че нещата ще потръгнат от само себе си.“ След което ме настани в кабинета си на партера, там, където самият той бе написал всичките си книги, сред които и „Произходът на злото“. Прекарах в тази стая дълги часове, опитвайки се на свой ред да пиша, но си оставах погълнат главно от гледката на океана и на снега от другата страна на прозореца. Когато идваше да ми донесе кафе или нещо за ядене, той виждаше отчаянието ми и се мъчеше да ми повдигне самочувствието. Една сутрин ми каза:

- Не правете тази физиономия, Маркъс, човек може да си помисли, че се готвите да умирате.

- На път съм...

- Хайде, тревожете се от войната в Ирак или като гледате накъде върви светът, но не и от някакви си книги... още е твърде рано. Направо сте жалък, знаете ли, правите цяла трагедия от това, че не смогвате да напишете три реда. По-добре погледнете нещата в лицето - написали сте забележителна книга, станали сте богат и прочут, а втората ви книга просто се бави, не излиза от главата ви. В това няма нищо странно, нито обезпокоително.