Джон Сол - Дом за разплата

— Бягай — прошепна Ник и взе да дърпа Сара настрана от ада, в който се беше превърнала колата на Конър. — С нищо не можем да им помогнем.

Сара понечи да възрази, но при вида на нарастващите пламъци осъзна колко прав е Ник.

Каквото и да беше станало — каквото и да беше причинило експлозията на колата на Конър — нищо повече не можеха да направят в момента. И все пак, преди да влезе след Ник в гората, Сара хвърли последен поглед.

Какво се случи?

Как можеше да си обясни случилото се?

Пламъците, които двамата с Ник видяха, не бяха истински. Нямаше как да са истински.

Но не бяха и въображаеми. Защото и Конър явно ги беше видял. И не само ги видя, ами се и уплаши от тях, затова се опита да обърне колата преди да я погълне огънят.

Но успя само да я завърти и да я блъсне в каменния зид и…

И да загине в огъня, причинен от удара на колата.

Треперещата Сара се остави Ник да я влачи навътре в гората.

Слабото зарево, идващо някъде отляво, почти не смути съзнанието на Мич Гарви. Макар телом да управляваше пикапа си по пътя от поправителното заведение — път, който така подробно познаваше, че и със затворени очи можеше да го мине — духом си беше вече у дома, опънал се на дивана с бира в едната ръка и дистанционното на новия телевизор в другата.

Но когато заревото изведнъж избухна в кула от пламъци, Мич се стресна, моментално спря пикапа встрани от пътя, излезе и се помъчи да се ориентира къде точно се намира. Дали пък да не се направи, че не го е видял? В тая посока няма никакви къщи. Сигурно нищо сериозно не се е случило. Я да си се прибере у дома, където Анджи го чака с готовата вечеря и да се кротне пред телевизионния екран. Мисълта му обаче го напусна в същия миг, в който се появи. Не може човек да види пожар и току-така да си тръгне. Поне Мич не можеше. Откакто се помнеше, умираше за пожари. Единствена Анджи можеше да възбуди у него чувства, равносилни на гледката на горяща къща и на бучащите пламъци, поглъщащи вещи, които никога не си беше представял, че са изобщо запалими. Та и сега, при вида на пламъците, усети как вълнението го обзе.

Но къде гори, всъщност?

И какво гори?

Огледа се и забеляза наблизо километричен камък.

Оставаха му още три километра до Уоруик, а като вземеше предвид откъде минаваше пътя му през следващите два, веднага изчисли къде е пожарът.

Някъде около стария временен път.

Е, Анджи, вечерята и телевизията ще почакат малко.

Веднага след старото затворническо гробище Мич свърна наляво по „Фокс Холоу Роуд“, покрит със слой девствен сняг. Превключи чистачките на високи обороти и намали ход. При този обилен снеговалеж само това му липсваше — да се набута в канавката.

Пресегна се за мобилния телефон, който при шофиране винаги държеше на дясната седалка, и набра 911.

— По спешност ли звъните? — попита го операторката, след като вдигна на второто позвъняване.

— Казвам се Мич Гарви. Движех се по главното шосе на път към дома, когато забелязах, че на север нещо гори. Току-що свърнах по „Фокс Холоу Роуд“ и имам чувството, че е леко в източна посока.

— Къща ли е?

— Няма начин. В тоя район няма къщи. Според мен е на стария черен път. Кола най-вероятно.

— Веднага пращам пожарна.

Мич прекъсна разговора и с приближаване към излаза за временния път намали ход, после сви надясно по тясното платно, което вече беше покрито със сняг. Въздъхна ядно: градската управа от години се канеше да го превърне в пътека за джогинг и велосипедисти, но нещата така си и стояха непроменени, та от година на година само все повече хлапетии се навъртаха насам да вършат бели.

И нямаше година, през която поне едно момиче да не се прибере оттам бременно. Но той лично поне нямаше поводи за притеснение в това отношение: Тифани беше добро, богобоязливо момиче.

Заревото в небето ставаше все по-силно.

Мич намали още повече скоростта, последва завоя на пътя и видя: кола — или поне останките от кола — със смачкана от подпорната стена предница, застанала напряко и запречила почти целия път. Предното стъкло — разбито, единствената врата, която виждаше, зееше — и тя без стъкло.

Приближи се, доколкото сметна, че е разумно, и слезе от пикапа.

И едва тогава разпозна колата.

Обичайното му вълнение при гледката на облизващи нощното небе пламъци изчезна и на негово място в корема и в гърдите му се процеди киселина.

С прогарян от гадното чувство стомах, Мич се отдръпна от горещия огън, пак отвори мобилния си телефон и позвъни в дома на Дан Уест.