Джон Сол - Дом за разплата

Изведнъж пак беше яхнала колелото си и въртеше педалите с всичка сила, тръгнала да търси баща си.

И пак пред нея блестяха фарове и се приближаваха.

Точно като сега.

Понечи да свърне към канавката, но усети, че няма да ѝ стигне времето и…

— Сара! — изкрещя Ник, изскочи от насрещната канавка и тръгна да пресича пътя.

Сара обаче стоеше като парализирана от силата на спомените, замръзнала насред пътя.

Усети как всичко ще се повтори. Затвори очи вцепенена, безсилна да направи каквото и да било, за да се спаси.

— Не мога да го повярвам! — виеше Тифани, вперила очи през предното стъкло. — Пак тя! Пак тая гадна Сара!

— Къде? — попита Конър и включи на по-високи обороти чистачките. — Не може да бъде!

— Нали ти казах, че я видях! — не млъкваше Тифани. — Искаш ли да я уплашим?

Конър обаче изобщо не я слушаше. Беше се надвесил над волана и се взираше през стъклото. — И Лудия Ник е с нея — прошепна не толкова на Тифани, колкото на себе си.

А Тифани захихика при споходилата я мисъл:

— Направи се, че се каниш да ги сгазиш!

Но мисълта на Конър Уест беше изпреварила нейната.

— Малко ще им е — отвърна, а в паметта му изплува образа на умиращото му куче. Настъпи докрай газта, включи дългите светлини и насочи автомобила право срещу Сара Крейн и Ник Дънигън.

— Конър! — изкрещя Ник срещу внезапно ускорилата хода си кола. И грабна ръката на Сара. — Бягай!

Допирът на Ник мигновено върна Сара в настоящето: фаровете на бащиния ѝ пикап избледняха, но онези на приближаващата лека кола ставаха все по-мощни и осветяваха нощта като някакъв величествен…

Пожар!

И в съзнанието ѝ изникна нов спомен — от картината, която беше нарисувала по време на престоя на Ник в болницата. И видя съвсем ясно пламъците ѝ на фона на тукашното нощно небе.

В същия миг в главата на Ник изпищя единият от гласовете и в мозъка му избухна споменът за халюцинацията, която бе получил в болницата.

Пламъци!

Навсякъде само пламъци.

Но тези тук не бяха обикновени пламъци, а такива, които той можеше да контролира, да използва — по същия начин, по който бе използвал и онова оръжие-фантом срещу налитащото на Сара куче на Конър Уест.

И вдигна ръка по същия начин, по който я вдигна и тогава…

В мига, в който Тифани осъзна какво се кани да направи Конър, смехът замръзна върху устните ѝ.

— Недей! — изпищя и се опита да дръпне волана, та колата да не налети на Сара и Ник. Но в мига, в който докосна кормилото, стана нещо неочаквано.

Целият път пламна.

И то не как да е, а избухна в буйни пламъци, каквито Тифани през живота си не беше виждала. Като че попадна в самия ад. И онова нейно „недей“ се проточи в изпълнен с истински ужас писък.

При вида на връхлитащите пламъци Конър свали десния си крак от газта и се изправи върху спирачките.

Колата се завъртя около себе си.

Тифани посегна да се хване за дръжката на вратата, за да не залитне върху Конър, но от въртенето вратата зейна и Тифани усети как излетя навън. Падна върху черния път и се изтъркаля в канавката до подпорната стена.

Конър завъртя волана на обратната страна, за да прекъсне въртенето, но колата попадна в канавката, блъсна се в подпорната стена, върна се на пътя, завъртя се около оста си и се спря по средата му.

Застанали ръка за ръка на ръба на пътя, Ник и Сара видяха как само на пет метра от тях пламъците все още се надигаха от платното, сякаш самият път гореше, но изобщо не усещаха топлината им.

Нито топлина, нито страх.

И тогава колата на Конър Уест избухна.

Тифани сгуши главата си и я закри с ръце. Усети за миг как я срязаха парчета стъкло от двете разлетели се врати и как я плисна горящ бензин. Изправи се и се опита да се добере до някакво укритие, но в този миг съзря очите на Конър Уест.

Той седеше пристегнат от колана на мястото си зад волана, облещил се насреща ѝ през отвора на пръсналото се на парчета предно стъкло. Чу писъка му, когато обзелият автомобила огън взе да го поглъща.

Само след секунда лицето му взе да почернява, писъците му утихнаха и…

Мозъкът на Тифани блокира при вида на всичко, което ставаше пред очите ѝ, тя падна, изтърколи се в канавката и остана да лежи там неподвижна.

Сара стоеше вкаменена на мястото си, заслушана в агонизиращите писъци на Конър, които постепенно се изгубиха в прогарящата белите дробове и гърлото му жега. Едва когато ревът на пожара надделя над писъците и обгърна колата на Конър, Сара, стиснала ръката на Ник, залитна назад, за да е по-далеч от пламъците, по-далеч от кошмарната гледка.