Джон Сол - Дом за разплата

— Трябва да изчезвам. В никакъв случай не бива да ме заварва тук.

— Чакай тогава да те закарам до вас — последва го през фоайето Бетина и оттам — обратно в зимната градина. — Навън е страшен студ!

— Нищо няма да ми стане — упорстваше Ник. Облече си палтото. — Пък и да умра от студ, голяма работа. За предпочитане е пред това да ме върнат в болницата.

Сега обаче Сара се извърна от статива:

— Какво има, Ник? Къде си тръгнал?

— Баща ми идва насам! — обясни ѝ Ник. — И ако ме завари…

Дори не му се наложи да си довърши изречението. Сара също заоблича палтото си, после грабна раницата, която бе оставила върху шезлонга.

— Идвам с теб…

— Не! — запъна се Ник, но Сара завъртя глава.

— Поначало не биваше да идваме тук! Така че дай да се върнем в библиоте…

— Чуйте ме! — каза Бетина, когато Ник и Сара се устремиха към вратата. — Ще ви закарам…

Но Сара пак завъртя глава:

— Ако бащата на Ник дойде дотук, по-добре да те завари у дома. Иначе веднага ще се досети! Сами ще се оправим. Тръгвай, Ник!

Двамата изчезнаха през голямата стъклена врата, през терасата и надолу по стълбите, право в мрака. Бетина излезе след тях и викна подире им от терасата, но чу в отговор единствено как Сара я успокои, че ще се оправят.

Дали да не вземе колата и да ги последва? Да, ама те нямаше да минат по пътя, а през гората, откъдето бяха дошли. Ник сто на сто познава всяка горска пътечка не по-зле от останалите уоруикски момчета. Няма начин да се изгубят, а щом не искат да ги разкрият, не бива да се меси.

Дали да не се обади на Дан Уест?

И евентуално да обърка още повече нещата, след като Ник и Сара се приберат?

И все пак не може да ги остави така, сам-самички в тъмното. Обърна гръб на нощта и затвори след себе си остъклената врата.

И очите ѝ се спряха на платното, върху което бе рисувала Сара.

Изведнъж стаята взе бавно да се върти, та Бетина се хвана за масата, за да не падне.

Накрая успя да седне на табуретката, която понякога ползваше при рисуване, затвори очи и бавно преброи до десет.

Световъртежът изчезна.

Онова, което видя — което си мислеше, че видя — трябва да е било някаква необяснима халюцинация.

Пулсът ѝ се нормализира, дишането ѝ също.

Отвори очи.

И се убеди, че не е било халюцинация.

Само за няколко минути пред статива Сара беше успяла да обрисува най-подробно сцена, която се беше случила в гората до тази къща, преди раждането ѝ.

Бетина беше вперила поглед в изображението на собственото ѝ изнасилване, но с една разлика: на картината Сара беше изобразила и нещо, което Бетина не бе успяла да види през онази ужасна нощ.

Момичето беше нарисувала не само нея, но и мъжът, който я беше изнасилил.

Шеп Дънигън.

И както гледаше картината, Бетина си припомни неотдавнашния телефонен разговор.

Със същия заплашителен глас като на мъжа по-предната нощ, който ѝ бе докарал отвратителния кошмар с бруталното изнасилване на тогава едва шестнадесетгодишната Бетина.

Изнасилване, което бе довело до раждането на бебе на същата дата, на която бе родена и Сара Крейн. Бебе, което Бетина беше дала веднага за осиновяване.

Струваше ѝ се невъзможно, но сега, като гледаше рисунката, всичко се връзваше.

И точно в този момент бащата на Сара Крейн — нейният истински баща — беше на път към „Шътърс“.

Тифани Гарви усещаше как дланта на Конър Уест гали гърдата ѝ и се гърчеше от удоволствие под тежестта на тялото му. Колкото и неудобна да беше задната седалка на колата му, в момента не разполагаха с друго, така че Тифани се кефеше и хич не ѝ пукаше, че единият ѝ крак беше качен върху предната облегалка.

Ръката му полази под полата ѝ и задърпа ластика на бикините ѝ, а тя почна да се бори с токата на колана му. Сигурно щеше да е много по-приятно — и много по-удобно — ако бяха другаде, но майките им постоянно си седяха в къщи, а пари за хотелска стая нямаха.

Ръцете на Конър шареха по цялото ѝ тяло, взе да ѝ събува бикините и…

С ъгълчето на окото си долови някакво движение.

Някой мина покрай колата! Видяха ги!

Оттласна панически Конър от себе си и седна.

Сара Крейн стоеше на ръба на черния път — на същия този път, по който Конър я увещаваше, че никой не минавал.

А ококорените ѝ очи изпод плетената ѝ шапка бяха вперени право в тях.

Погледите им се засякоха за секунда, после Сара, видимо не по-малко изненадана от самата Тифани, се извърна и се шмугна в гората.

— Сара! — успя само да промълви не вярващата на очите си Тифани, след като успя най-сетне да отблъсне ръцете на Конър. — Представяш ли си? Току-що ни видя Сара Крейн.