Джон Сол - Дом за разплата

— Ти съвсем изперка — взе пак да я опипва Конър.

— Не съм! — блъсна го тя в гърдите така силно, че Конър се отдръпна. — И сега ще отиде у дома и ще каже на нашите къде сме паркирали.

Конър изведнъж се притесни:

— Луда ли си? Какво ще търси Сара Крейн по това време из гората? Та тя едва ходи.

— Преди малко нищо ѝ нямаше на походката — сряза го Тифани и взе да си оправя сутиена и да си смъква пуловера. — Давай да вървим. Веднага! — натърти, като видя, че Конър няма намерение никъде да ходи.

— Кой знае какъв елен си видяла.

— Знам какво видях, така че моментално тръгвай, окей? И без това закъснях.

— Стига ма, Тиф — взе да ѝ се моли Конър. — Дай да…

— Тръгвай , Конър! — Успя да се прехвърли на предната седалка, закопча колана и зачака. Конър вдигна ципа на панталона си, закопча си ризата, излезе от колата, затръшна толкова силно задната врата, че Тифани чак подскочи, отвори вратата на шофьора, седна зад волана и я затръшна дваж по-силно.

Тифани мълчеше. Знаеше що за стока е Конър и че ако се заинати, като нищо ще я изхвърли и ще я зареже насред гората, което никак не я устройваше. На всяка цена трябваше да се прибере първа и Сара да я завари как подрежда масата за вечеря или си пише домашното. Конър обаче все още изпитваше съмнения.

— Не виждам никаква Сара Крейн — рече тихо.

Тифани беше сигурна, че пак се кани да ѝ се пусне.

— Хайде да си ходим — помоли го. — Следващия път пак ще дойдем тук, обещавам ти. — Ако изобщо има следващ път, рече си на ум.

Конър обаче не преставаше да се двоуми и Тифани се уплаши, че мъглявото ѝ обещание ни най-малко не го е убедило.

Но той, така или иначе, изпусна шумно въздуха от дробовете си и сви рамене:

— Ами хубаво. Ще трябва да изчакам.

И запали двигателя.

— Откъде си сигурна, че Тифани изобщо те е видяла? — спореше Ник и си проправяше с все сила път през храсталаците. С всяка изминала минута ставаше все по-студено и колкото и снежинки да се задържаха в клонака на дърветата, достатъчно успяваха и да минат, та забръскалият ги на излизане от „Шътърс“ снежец се беше превърнал в нормален снеговалеж.

— Много добре ме видя тя — рече Сара мрачно, в тон с обзелите я мисли. — Двамата с Конър бяха на задната седалка и тя гледаше право в мен. На всичко отгоре усети, че и аз съм я видяла.

— Е, и? — възрази Ник. — Да не мислиш, че ще вземе да разправя на майка си как си я сварила да се натиска с Конър Уест?

— Нямаш представа на какво е способна Тифани — каза Сара и спря за една-две секунди да си поеме дъх и да ѝ поотмине болката в хълбока. — Ще се прибере преди мен и ще съчини някаква история. След което те ще се обадят на Кейт Уилямс и тя ще ме прати кой знае къде. — Болният ѝ крак изведнъж поддаде и тя инстинктивно се хвана за Ник, за да не падне. — Просто не знам какво да правя.

— Първата ни работа е да се измъкнем оттук — отвърна Ник. — Главният път е нататък — посочи надясно от себе си, — но ако баща ми е тръгнал насам, точно по него ще мине. А Конър и Тифани са на стария път. Ако продължим направо, ще стигнем до временната отбивка, която свързва двата пътя. А тя ще ни отведе право в града. Малко заобикаля, но вероятността да се засечем с някого по нея е много малка.

— Окей — въздъхна Сара, но усети, че куца много повече, отколкото преди. — Дано поне няма изкачвания.

— Все по равно върви — успокои я Ник. И наистина, след няколко минути излязоха от гората и стъпиха на тесен черен път, покрит вече с тънка корица сняг. По северната страна на пътя минаваше подпорна стена, а двата му банкета се скосяваха към остатъците от някогашните отводнителни канавки. — Ти измисли ли какви обяснения ще дадеш на Гарви?

Но преди Сара да успее да му отговори, фарове прорязаха тъмнината зад гърба им и дългите им сенки се източиха пред тях по пътя.

— Пази се! — викна Ник и се втурна надясно. Но като извърна глава, забеляза, че Сара е побягнала на противоположната страна, където канавката беше много по-плитка и каменната подпорна стена не предлагаше никаква защита.

— Насам, Сара! — изкрещя Ник в опит да надвика воя на приближаващата кола.

Като чу гласа на Ник, Сара се обърна и го видя как ѝ маха бясно, щръкнал от кръста нагоре от насрещната канавка.

Ами сега?

От нейната страна канавката беше толкова плитка, че надали щеше да я скрие, дори ако залегнеше в нея. Погледна към приближаващите се по пътя фарове, времето забави своя ход и тя си спомни за една друга нощ. Нощ, която сякаш принадлежеше на някакъв друг неин живот…