Джон Сол - Дом за разплата

Извади уоруикския телефонен указател, намери номера на Мич Гарви и го набра.

Телефонът иззвъня два пъти, преди да чуе гласа на Анджи Гарви:

— Ало?

— Здрасти, Анджи. Обажда се Шеп Дънигън. Ник случайно да е у вас с… — и се зачуди как точно се казваше приемната дъщеря на Мич, но преди да успее да се сети, Анджи Гарви вече отговаряше на въпроса му.

— Сара още я няма от училище. — И колкото и да се мъчеше да не ѝ проличи яда, Шеп го долови съвсем ясно. — Почвам вече да се притеснявам.

Да се притеснява или да се вбесява? , доуточни на ум Шеп, но се помъчи да вложи в следващите си думи поне толкова притеснение, колкото и Анджи:

— Имам чувството, че двамата са някъде заедно.

И дочу как зъбните колела в главата на Анджи се завъртяха, но след като смели вестта, Анджи остана точно толкова лишена от емоции, колкото и преди:

— Ами, щом чуя от нея, веднага ще ти се обадя.

— Благодаря, Анджи — отвърна Шеп. — Аз също. — И постави слушалката върху вилката.

— Дали да не се обадим на Дан Уест? — подсказа Лили.

— Рано е — завъртя глава Шеп. — Да поизчакаме още. — Докосна я по рамото, но жестът му не успя да смекчи гнева ѝ. — Отивам да се преоблека — рече и разхлаби вратовръзката си.

— Вечерята ще е готова след десет минути — отвърна Лили.

Предостатъчно време да се преоблече, да се измие, та дори и да се обади още веднъж по телефона. След като Бетина Филипс беше посетила бащата на Сара, а Ник другаруваше със Сара, не му беше никак трудно да предположи къде могат да са.

Сара стоеше пред дългата маса в студиото на Бетина и подготвяше боите си, забравила почти напълно за болката в хълбока. Добре, че нито Бетина, нито Ник се сетиха да я питат как знае какво да прави, тъй като и тя не можеше да отговори на този въпрос. Можеше да им признае единствено, че я водеше някаква сила, идеща отнякъде из къщата. Действаше сръчно: с помощта на старото каменно хаванче на Бетина стриваше кост подир кост на фина прах. От всяка кост оставяше по една малка купчинка прах отделно от останалите. Като взе да подготвя палитрата, втриваше по малко прах във всеки цвят, който смесваше — понякога само от една купчинка, друг път — от две, три, та дори и от четири купчинки.

След като приключи с палитрата, взе едно грундирано платно от полицата под работната маса и го монтира на статива.

А когато се изправи пред празното платно и впи поглед в него, нито едно мускулче по тялото ѝ не трепна. Секундите се превърнаха в минути, по едно време Бетина се притесни и понечи да докосне момичето, но Ник я възпря:

— Нищо ѝ няма — каза. — Тя… тя май се вслушва в гласовете.

Сара продължи да гледа втренчено празното платно, а Бетина хвана Ник за лакътя:

— Ела — рече и го поведе към вратата към огромното фоайе. — Искам да ти покажа какво намерих.

Двамата излязоха, без да забележат как Сара взе четка от дъсчицата на статива, допря я о палитрата и започна да рисува.

— Всичките ги обичах — разправяше гласът. Макар че излизаше от устните на Ник Дънигън, гласът не беше неговият, а по-стар — много по-стар — и звучеше някак си безсъдържателно, сякаш говорещият описваше нещо случило се другиму и нямащо нищо общо със самия него. Гласът напяваше равномерно, а Сара стоеше пред статива и бързо рисуваше, илюстрирайки с всяко движение на четката думите, които се нижеха през устата на Ник. — Първа беше Рут Линкълн. Красавица, с тюркоазно сини очи. И коси с цвета на коноп. Но бебето ѝ беше грозно. Кръстихме я Флорънс, но у нея нямаше нищо привлекателно. По нищо не приличаше на майка си.

На канавацата се бяха появили две лица: красива фигура на мадона с бебе в ръце. Но детето нямаше нищо общо с майката — чертите му бяха разкривени, а горната устна — цепната, заешка.

— Рут очакваше да го направя — продължаваше гласът. — Седеше абсолютно неподвижна, а аз опрях ножа в гърлото ѝ и замахнах силно със сигурна ръка, та да не почувства нищо.

А по платното рукна прилив от червено от среза, който Сара направи с четката си.

— Главата ѝ провисна, но успя да види как отрязах и главата на бебето.

Последва нов замах с четката и кръв рукна и от гърлото на бебето.

Бетина гледаше и слушаше като омагьосана как гласът говореше, а Сара действаше с четката. На нея лично историята ѝ беше известна от стария ръкопис, който и сега лежеше върху бюрото на прапрадядо ѝ, скрит там преди толкова много години.

Излизащият от гърлото на Ник глас обясняваше равномерно, а платното в същото време се изпълваше.