Джон Сол - Дом за разплата

— Готови ли сте? — попита.

И заслиза, без да дочака отговора им.

На долния край на стълбището Бетина напипа ключа и тъмнината в мазето отстъпи леко пред мъждукащите няколко старовремски крушки, които хвърляха жълтеникави отблясъци върху прашните дъбови архивни шкафове, завитите в чаршафи стари мебели и кашоните.

Отвъд това първо помещение обаче цареше пълен мрак.

Но Ник беше сигурен, че чува как гласовете го зоват оттам някъде, в мрака.

Бетина насочи фенерчето си нагоре към дебелия гредоред, който поддържаше конструкцията над главите им. Макар и прашасали и обвити в паяжини, гредите се сториха познати на Сара.

— Приличат на онези, дето ги нарисувах — каза. — Или поне онова, което нарисувах, имаше подобни греди. Но това помещение е прекалено голямо.

Бетина премести фенерчето към стената вляво, зад чиято врата беше тъмно.

— Насам — промълви Ник.

— Защо? — попита Сара. — Какво има там?

Ник замълча за секунда.

— Не знам. Само знам, че трябва да вървим натам.

Отвори вратата и премина в следващата стая, следван от Бетина, Сара и котараците. И тя беше празна, ако не се смятаха няколкото стари сандъка, наредени пред насрещната стена.

Вслушвайки се в шепота в главата му, Ник се зае да ги размести.

Зад тях откри нова врата, разкривена и напукана, с плесен върху малкото боя, която ѝ беше останала. Топчестата ѝ дръжка остана в ръката му, но и да не беше, нямаше да свърши работа. От влагата в мазето вратата се беше раздула.

Ник я удари с рамо. При третия удар вратата изпука, после съвсем се откачи от ръждивите си панти, по които останаха само малки парченца дърво.

И да беше имало някога електрическа инсталация в тази част на сградата, тя очевидно отдавна се беше скапала. Бледите лъчи на трите фенерчета осветиха само началото на три други коридора, водещи в три различни посоки.

И тогава го чуха.

Шум — слабо скърцане, като че някой бе стъпил на хлабава дъска по стълбището.

Ник замръзна, когато Сара го хвана за ръка и макар че Бетина разходи лъча на фенерчето си не само по гредореда, но и по стените, и тримата усетиха, че звукът се беше чул не от тази стая, а от другаде.

И че не са сами.

И тримата усещаха вече, че от мрака ги дебне нещо невидимо.

Но нито един от тях не понечи да тръгне обратно и Ник ги поведе от една стая в друга. Но накъде отиваше всъщност? Къде го водеха слабите гласове? Колкото повече напредваха, толкова по-странен ставаше лабиринтът от стаи. Като че цялата им геометрия се беше разкривила невъобразимо, та Ник имаше чувството, че всяка нова врата го извежда не в поредния странно празен склад, а по-скоро в някакво съвсем ново измерение. Най-после стигнаха до коридор, в чието дъно имаше още една врата и при все че или трябваше да я отворят, или да се върнат, откъдето са дошли, Ник изведнъж се поколеба.

Но и той схвана, че няма избор: намиращата се в къщата сила го тласкаше напред, а и гласовете в главата му се усилиха и го караха да бърза. Следван от Бетина и Сара, Ник мина през последната врата и освети помещението с фенерчето си.

Хора! Повече от десет души го пронизваха с бляскавите си очи.

Сара изпищя.

Но хората не помръднаха.

— Манекени! — прошепна Бетина.

И фенерчетата на двете заиграха по фигурите в естествен ръст, облечени в старовремски, изгнили облекла.

Подредени бяха в нещо като полукръг, вперили поглед във вратата, като бездушен караул, пазещ…

Пазещ какво?

Стаята нямаше други врати и не предлагаше никакъв път, освен обратния.

— Стигнахме до края — прошепна Бетина и освети гредореда. — Тук е. Това са точно онези греди, които Сара нарисува. Убедена съм. Обаче… — И гласът ѝ се изгуби, тъй като не виждаше около себе си онази кошмарна сцена, която Сара беше нарисувала. На картината ѝ имаше кости и черепи, а тук бяха само парцаливи чучела.

В това време Ник се приближи към единия от манекените, а гласовете в главата му ставаха все по-силни с всяка секунда.

Протегна трепереща ръка и пипна челюстта на най-близкото до него чучело.

И всичко се промени.

Чучелата рухнаха, парцалите им изчезнаха, и на мястото на шивашките манекени се появи нещо съвсем ново.

Кости.

Накъдето и да погледнеха, бяха заобиколени от кости и черепи. При падането скелетите бяха успели някак си да останат цялостни и сега лежаха разхвърляни по пода, проснати така, сякаш смъртта ги бе застигнала в легнало положение; други пък седяха облегнати някак си на стената, все едно някой ги беше подредил седнали, но през десетилетията се бяха свлекли и природните санитари им бяха отнели и последната частица мека тъкан.