Джон Сол - Дом за разплата

Пред очите им се появи снимка на двойка, застанала на моравата пред „Шътърс“. Мъжът беше в черен фрак, а жената — в бяла рокля, с натруфена шапка на главата си и с ръкавици до над лактите.

— Чуваш ли пак гласовете?

Ник се поколеба, после кимна.

— Не толкова силно. Вече шепнат.

Сара обърна още няколко страници и гласовете в главата на Ник съвсем заглъхнаха, но той изведнъж хвана ръката ѝ да не прелиства повече. Забол беше поглед в снимка на Бун и Астрид с двете им дъщери и двамата им синове.

— Виж я тази — посочи едното от двете поотрасли момичета. — Прилича абсолютно на теб.

Сара се вгледа и взе да разучава лицето на девойката.

Само че тя не приличаше на нея — изобщо не приличаше на нея.

Беше точно копие на майка ѝ, но самата тя почти нямаше нищо общо с майка си.

— Не — каза. — Прилича на…

— Прилича на теб — настоя Ник. — Пълна прилика.

— Сара?

Единствената дума, произнесена съвсем ясно с гласа на майка ѝ, така стресна Сара, че тя подскочи и се огледа, едва ли не очакваща да види майка си зад гърба на стола.

Но там нямаше никой.

Затова пък гласът не млъкваше:

— Време е, Сара — казваше майчиният ѝ глас. — Време е да се прибереш у дома. Там, където ти е мястото.

И пак впи поглед в снимката. Изображението — изображението на собствената ѝ майка ѝ се усмихваше, но гласът не идваше от листа в книгата.

А беше в главата ѝ.

Онова, което Ник бе изживявал в продължение на няколко години, сега се случваше и с нея. Откъсна очи от снимката и погледна Ник:

— Чух я. Моята майка. Каза, че било време да се прибера у дома.

— У дома ли? — повтори Ник. — У семейство Гарви?

— Не — завъртя глава Сара. — Там, където ми било мястото. — Погледът ѝ се върна към книгата и Ник изведнъж проумя.

— В „Шътърс“ — изрече.

Сара кимна.

Ник затвори книгата.

— Налага се да отидем дотам, Сара.

И гласовете в главата му пак се заобаждаха.

— Не мога — каза Сара и го загледа умолително. — Трябва да се прибера у Гарви. Обещах на Анджи…

Но думите на майка ѝ отново отекнаха в главата ѝ: Прибирай се. Там, където ти е мястото.

— Трябва да отидем — заяви Ник.

Сара се взря в очите му:

— Сигурен ли си?

— Налага се — кимна Ник. — И трябва да отидем заедно.

— Окей — пое дълбоко въздух Сара. — Да вървим тогава.

Трябваше да остана с Ник.

Не за пръв път ѝ минаваше тази мисъл през главата, откакто двамата излязоха поотделно от библиотеката, за да не би все пак някой да ги види заедно. А и Ник беше убеден, че тя няма как да не види старото гробище — било само на двеста метра встрани от пътя за „Шътърс“, пътеката била отъпкана и ясно очертана.

Но и слънцето тогава беше още на високо, а небето — синьо.

А ето че слънцето вече залязваше бързо, а небето бе добило стоманено сив цвят и сенките на гората пресичаха пътя.

Макар пътеката наистина да беше там, където ѝ беше казал Ник, при вида ѝ Сара я втресе доста по-силно, отколкото изискваше следобедният хлад. Замръзна на място, когато нещо изшумоля в храсталака отдясно, несъзнателно спря да диша и взе да се ослушваше.

Тишина.

Издиша бавно, наострила слух и за най-малкия шум, и направи нова крачка по пътеката.

Изведнъж храсталакът пред нея сякаш експлодира, оттам изскочи елен, преодоля с един скок пътечката и се скри в гората, а предизвиканият от появата му приток на адреналин направо прогори тялото ѝ.

Забърза се, доколкото ѝ позволяваше болният хълбок, и след по-малко от минута стигна до старото гробище.

Носещата се откъм езерото мъгла започваше да изпълва по-ниските места в буренясалото гробище за бедняци и безименни мъртъвци, а пипалата ѝ се виеха тихо от всяко движение на въздуха, сякаш търсеха за какво да се хванат.

Сара потръпна и придърпа палтото около яката си.

Но защо го няма Ник? Ако не дойде до няколко минути, ще се стъмни и няма да могат да разчетат надгробните надписи.

Ако изобщо гробовете са били отбелязани.

За какво им трябваше поначало да се захващат с всичко това? Какво се надяват да намерят?

— Не се притеснявай — рече ѝ Ник малко преди да излязат от библиотеката. — Гласовете ще ме водят. Сигурен съм!

— Което в силно осветената библиотека ѝ прозвуча напълно логично. Но сега, сред изчезващата следобедна светлина под смрачилото се небе и прииждащата мъгла…