Джон Сол - Дом за разплата

Без плик. Дори без името ѝ отгоре.

И сигурно нямаше да има и името на написалия го, рече си още преди да го разгъне.

Защо ѝ трябва изобщо да го чете? Кой знае каква заплаха че ще я убият ѝ е написал я Конър, я някой негов приятел, или пък някой е нарисувал нещо гадно по повод на ония неща, дето си шепнеха по неин адрес от сутринта.

Дали да не го занесе в директорския кабинет?

Или просто да го изхвърли?

Но както си задаваше на ум всички тези въпроси, неусетно го взе и го разгъна.

Чакай ме в библиотеката веднага след часовете.

Ник го беше подписал само с инициала си, и това ѝ бе достатъчно, за да даде свобода на сълзите, които цяла сутрин беше потискала.

Как можа да се усъмни в него, та дори и само за минута?

Десет минути, обеща си Сара, забързана към старата библиотека „Карнеги“, до която трябваше да мине още цяла една пряка. Ако бързам, ще закъснея само с петнадесет минути за дома. И Анджи може изобщо да не забележи.

Но докато чакаше да светне зелено, умът ѝ не преставаше да търси нещо, с което да отклони гнева на приемната ѝ майка. Всъщност какво значение имаше? Дори и навреме да се прибере, Анджи все ще намери за какво да я накаже.

Светофарът превключи и Сара се понесе в накуцващ тръс. Оставаха ѝ само двайсетина метра до библиотеката, когато изсвири клаксон и така я стресна, че изгуби равновесие и ѝ се наложи да се хване за близкия стълб, та да не падне. Колата на Конър Уест наби спирачки до нея, а отвътре ѝ се захили Тифани Гарви.

— Ти накъде така си тръгнала? — запита я приемната ѝ сестра. — Нашата къща е в обратната посока!

— Трябва ми една книга. Имам да пиша реферат — избъбри Сара първото оправдание, което ѝ дойде на ум.

— Да бе, да! — провлeче Тифани. — С гаджето ще се срещаш. Ясно. В раздела по история ли ще се натискате?

Сара усети, как я издаде избилата по бузите ѝ руменина.

— На Ники Лудия не му става — пропя Конър Уест. — След оня бой, дето му хвърлих, поне една седмица няма да може да го вдигне дори ръчно.

Сара сведе глава и понечи да тръгне към библиотеката, но колата се движеше бавно, успоредно с нея.

— А ти внимавай — продължи Конър, но с такъв заплашителен тон, че Сара се смрази. — Държим те под око. И не само аз и Тиф, ами цяла тайфа. И онова, което ще ти се случи, е далеч по-лошо от това, което сполетя Дънигън.

Сара се закова на място и изгледа кръвнишки Конър:

— Я ме оставете на мира! И Ник също! Какво сме ви направили?

За част от секундата Конър Уест буквално се стресна от това, че му се беше озъбила, но после очите му се свиха в леден гняв:

— Вие убихте кучето ми. И ще си платите за това. И ти, и Дънигън. Не знам как точно го направихте, но бях там и никога няма да го забравя. — Даде пълна газ, гумите превъртяха и засипаха Сара с порой от гниещи листа.

Тя се огледа дали някой бе видял станалото или чул заплахата на Конър, но не само по тротоара, по цялата улица нямаше жива душа. Отръска, доколкото можа, полепналата по дрехите ѝ мръсотия, изкатери се по мраморното стълбище на библиотеката, отвори масивната врата и мигновено се пренесе назад в дните, когато майка ѝ я водеше в местната библиотека да ѝ прочете някоя приказка или да вземе срещу личната си библиотечна карта колкото книги искаше. Топлината на сградата взе да се разлива по тялото ѝ и тя се озърна за Ник, но не го видя нито по някоя от големите дървени маси, нито между стелажите с книги.

После се сети за онова, което ѝ каза в столовата и си даде сметка, че сигурно ще я чака някъде, където никой не би могъл да ги види, че разговарят.

Надникна в детската секция, където две момиченца си играеха с марионетки, и тръгна между масите и между стелажите към дъното на голямата зала.

Ник седеше в сепаре в най-отдалечения ъгъл, с гръб към нея и закрил лице с длани. Сара си помисли за миг, че може би плаче, но само след секунда промени мнението си. В действителност беше забол нос в отворената пред него голяма книга. Сара смъкна раницата от гърба си и седна на съседния стол.

Щом я видя, по лицето му се изписа усмивка на облекчение.

— Много ме беше страх, че няма да дойдеш — прошепна ѝ. — Че няма да видиш бележката и ще си помислиш…

— Че повече не желаеш да ме виждаш ли? — прекъсна го Сара. — Насмалко така и да стане. Обедното ти представление беше съвсем убедително.

Усмивката на Ник поизбледня.

— Извинявай. Надявах се да си прочела бележката ми преди да дойдеш в столовата, но като видях физиономията ти след като ти казах да ме оставиш на мира, разбрах, че не си. Но вече беше късно, а и баща ми наистина се е заканил да ме връща в болницата.