Джон Сол - Дом за разплата

Бетина тъкмо се канеше да си свали халата и да се пъхне в леглото, вече заето от двете кучета и трите котарака, когато Роки внезапно стана и замръзна с насочен право към прозореца нос.

— Какво има? — попита го Бетина, докато развързваше колана си. Но преминалите по тавана светлини от фарове отговориха на въпроса ѝ преди Роки, а след него и Купър, да се разлаят.

Някой пристигна по автомобилната алея и в момента паркираше пред къщата.

Купър наостри уши и впери поглед във вратата на спалнята в очакване да чуе входния звънец.

Бетина погледна часовника. 22:30. Кой пък е тръгнал на гости по това време на нощта?

Гласът от телефона.

Звънецът иззвъня, кучетата се разлаяха, Бетина отвори вратата и ги пусна да тичат надолу. Последва ги, значително по-бавно, а накрая съвсем се спря на най-долното стъпало, след като ехото от снощното позвъняване по телефона отекна отново в паметта ѝ:

„… Ще те убия…“

Какво си представя тя? Сега не е време за отваряне на входната врата, ами е време да си монтира алармена инсталация!

Само че ако някой е дошъл да я убива, за какво му е първо да звъни на вратата?

А защо пък не?

Звънецът иззвъня повторно, но вместо да се отправи към входната врата, Бетина мина през кабинета и грабна тежкия ръжен от камината. Едва тогава, стиснала го здраво в дясната си ръка, отиде до вратата, запали външната лампа, отмести капачето на шпионката и надникна през нея.

На прага стоеше Лили Дънигън, бледа, с шарещи нервно очи, които като че търсеха дали някой не се е скрил в кадифената нощна тъма.

Бетина пусна ръжена в стойката за чадъри, дръпна резетата и отвори.

— Лили?

— Слава Богу, че си си вкъщи — мушна се през вратата Лили и Бетина затвори зад гърба ѝ. Чак тогава Лили забеляза, че домакинята ѝ е по халат. — Аз да не те събудих?

— Изобщо не си — каза Бетина. — Не бях стигнала до лягане. — После видя зачервените очи на Лили и тонът ѝ стана сериозен:

— Какво има, Лили? Какво е станало?

Кучетата, очевидно успокоени, че неочакваният посетител не мисли зло на господарката им, взеха да душат любопитно нозете на Лили, а тя се наведе да ги почеше по гърбовете, преди да издуха носа си в доста омачканата си носна кърпичка.

— Ник — успя да каже най-после. — И Шеп.

— Ела в кухнята — покани я Бетина. — Ще запаря пресен чай.

Лили разкопча палтото и последва Бетина в кухнята.

— Ник напоследък май става все по-зле, та… — Тук се подвоуми и Бетина усети, че никак не ѝ се ще да каже онова, което ще последва. Но Лили пое дълбоко въздух и се доизказа: — Шеп се закани, че ако не се оправи, щял да го върне обратно в болницата.

Бетина, която в момента пълнеше чайника, се намръщи. Макар Ник да нямаше часове при нея през тази учебна година, засичаше го от време на време из училището и беше останала с чувството, че вече е по-добре.

— По-зле ли е напоследък? — попита.

— Кара го на приливи и отливи. Мислехме, че новото лекарство се отразява добре на халюцинациите му, но напоследък и те стават все по-зле. — Лили пак се поколеба, после добави: — Само че започна да им вика видения.

— Това не ми харесва — намръщи се още повече Бетина.

— Не знам вече какво да правя — рече Лили, съблече най-сетне палтото и седна на един от столовете около голямата дъбова маса.

А на Бетина ѝ стана съвсем ясно за какво е дошла Лили и защо толкова късно през нощта. Добави още малко сух чай в чайника и се облегна на плота, скръстила ръце пред гърдите си, изчаквайки го да кипне. Каквото и да иска Лили, ще трябва първо да ѝ се помоли.

Не ѝ се наложи да чака дълго.

— Раз… разправят — поде неуверено Лили, — разправят, че си можела разни работи…

Притесненият вид на Лили Дънигън насмалко да разсмее Бетина, но в същото време ѝ се видя тъй жалка, че ѝ се прищя да я прегърне.

— Независимо какво разправят — рече кротко, — нито правя магии, нито предсказвам съдби и изобщо неща от тоя род.

На Лили като че ѝ идеше да потъне в земята от срам.

— Само се питах… питах се… дали не можеш да направиш нещо… няма значение какво… да помогнеш на Ник.

Чайникът засвистя, Бетина сипа врялата вода в порцелановия чайник, после го сложи заедно с две големи чаши на масата.

— Не съм вещица — каза.

— Ама аз… аз никога…

— О, я стига, Лили — засмя се Бетина. — Само не ми разправяй, че не си чула клюката.

Лили се изчерви, с което отговори на въпроса ѝ.

— Дай да си говорим честно. И двете знаем, че съм някакво чуждо тяло в този град. Аз съм художник — е, може би не кой знае какъв — а освен това се интересувам и от куп други неща. От билки, природолечение и прочие. Поради което хората могат и да ме смятат за смахната, но това не значи, че съм вещица.