Джон Сол - Дом за разплата

Лили включи мозъка си на високи обороти, но и те не бяха достатъчно бързи.

— Не ме карай да повтарям въпроса си, Лили. — Гласът му беше станал заплашително нисък, а вената на челото му запулсира.

— Ч-ч-че какво лошо има в това да искам да помогна на сина си?

Шеп се приведе още по-заплашително над нея и поднесе свит юмрук под носа ѝ:

— Кой, Лили? Кой ти даде тая работа?

Очите на Лили се облещиха от ужас и усети, че мърдане няма.

— Бетина Филипс — прошепна.

— Взела си това от тая вещица ? — изрева Шеп. — Ходила си у дома на тая зла жена да ѝ разправяш за сина ни? Ти не ме ли чу, че му заповядах да няма нищо общо с нея! И кое те кара да мислиш, че това не се отнася и до теб, а? Иисусе Христе! — Отвори торбичката и подуши съдържанието ѝ.

— Имаш ли представа какво е това?

— Тя каза…

— Не ме интересува какво ти е казала! — Смачка торбичката на топка и я запокити. Торбичката я удари в лицето, после падна на пода. Какво по дяволите си мисли тая? Ами ако някой я е видял да влиза у Бетина Филипс? И какво, по дяволите, си въобразява тая Бетина, та ще дава на Лили лекарства за Ник? Е, чашата му вече преля. Сега ще види Бетина Филипс как ще я нареди!

А ако е речено, може и за постоянно да я нареди.

Блъсна Лили в стената така грубо, че тя проплака. После Шеп Дънигън се извъртя, грабна ключовете и платото си, вдигна торбичката от пода и затръшна зад гърба си задната врата.

Проблясващите червени и сини светлини на пожарната и линейката осветяваха снежната нощ и се отразяваха от снежната покривка по черния път. Дан Уест спря майсторски, без никакво поднасяне, изключи двигателя и изскочи от патрулката. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Не спираше да се моли Мич Гарви да се е заблудили случилото се тук да няма нищо общо с Конър или с колата му. Но макар пожарната да закриваше гледката му към горящата кола, изражението на командира ѝ, който хвана Дан за лакътя, за да не го пусне да заобиколи камиона, му беше достатъчно, за да му подскаже, че Мич е бил прав.

— Недей да ходиш там, Дан — каза му Харви Милър. — Няма нищо, което трябва да видиш. — Дан се опита да се отскубне, но командирът на пожарната само завъртя глава: — Прибери се у дома, Дан. Върви при Андреа.

Дан затърси в очите на Харви поне мъничко нещо, някаква искрица на надежда, но нищо не откри.

Само съчувствие.

— Съвсем сигурен ли си, че колата е на Конър? — едва успя да изгъгне.

— Неговата е — отвърна Милър. — Лично аз проверих два пъти номерата. — Що се отнася до Конър… — Гласът му заглъхна за миг, после довърши: — Съдебният лекар ще дойде чак след час.

Дан се опита повторно да се отскубне от хватката на Милър.

— Пусни ме. Трябва да видя. Сам да се убедя.

— Късно е, Дан — завъртя глава Милър. — Нищо не можеш да направиш. Мястото ти е у дома, при Андреа.

— Ама аз съм шерифът — запротестира Дан, но гласът му се пречупи, а краката му се разклатиха, след като истината за станалото взе да стига до съзнанието му.

— Не, Дан. Тази вечер не си — отвърна Милър. — Пък и тук не е извършено престъпление, Дан. Най-обикновена катастрофа. — И тъжно завъртя глава. — Дечурлига — измърмори по-скоро на себе си, отколкото на Дан Уест. — Дечурлига с коли.

Но Дан Уест бе престанал да го слуша; в главата му вече отекваше единствено името на сина му.

Конър…

— Ще ти дам човек да те откара до вас — рече тихо Харви Милър и направи знак на един от хората си.

О, Божичко, Конър…

Някакъв студ, много по-жесток от нощния, го обзе, заедно с някакво сюрреалистично чувство. Не, това не може да е истина.

Това, което се е случило, се е случило другиму, а не на Дан Уест. Та нали Дан Уест е онзи, който съобщава на хората за такива случаи и им казва, че едно от децата им е загинало.

Значи не може да е вярно! Няма начин да е вярно!

Екип медици се появи ненадейно иззад пожарната, понесъл към линейката носилка, върху която бе привързана нечия завита в бяло форма — форма с кислородна маска върху лицето. Изведнъж надеждата лумна в Дан. Угасна чак когато видя зад носилката да върви с побеляло лице Мич Гарви, пред когото медиците положиха носилката върху количка и вкараха и двете в линейката. А само миг по-късно Харви Милър окончателно я стъпка.

— Тифани Гарви — каза шефът на пожарната. — Беше в канавката, в безсъзнание.

Дан Уест не отлепяше очи от линейката:

— Други? Друг автомобил?

Харви завъртя глава и най-сетне охлаби хватката си върху лакътя на Дан.