Джон Сол - Дом за разплата

Мич седна на един от пластмасовите столове и придърпа жена си да седне на съседния. Усещаше как успоредно с нейния гняв нараства и ядът в неговото сърце.

— Кои са те обаче? — попита дрезгаво, без конкретен получател на въпроса му. — Кой е способен на подобна постъпка? — Но още преди да си зададе въпроса, отговорът бе почнал да се оформя в съзнанието му.

— Що не попитаме Конър? — предложи Зак. — Тя нали е била с него? — Достатъчно му беше обаче само да погледне баща си, за да разбере истината. — Божичко… — изпъшка и закри лицето си с длани. — Как може Конър да е загинал? Та той…

— Чисто убийство! — избухна най-сетне Анджи. — Убийците, които и да са били те, са убили Конър, опитали са се да убият и Тифани. Я вземи да се обадиш на Дан Уест, Мич. И то веднага!

Заповедта ѝ обаче беше напълно излишна. Мич Гарви вече набираше домашния телефон на Дан Уест от мобилния си. Убийците ще си платят за стореното!

Ако трябва, лично той, Мич Гарви, ще ги пречука.

И ще го направи с най-голямо удоволствие.

Не с най-голямо. А с огромно удоволствие.

Бетина отлепи очи от играта на светлосенките върху стената и погледна през прозореца. Приближаваха се нечии фарове, отразяваха се в снега и идеха към нея от всякъде, но в същото време — и от никъде.

Къщата потрепери и през нея премина недоловим за нормалния слух тътен, а Бетина се смрази така, както не помнеше друг път да се е смразявала.

Отдръпна се от прозореца, без да изпуска от погледа си приближаващите фарове.

Ръката ѝ стисна железния ръжен от камината.

Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

Обзелият къщата странен тътен ставаше все по-силен, но не толкова, че Бетина да не може да чуе затръшването на автомобилната врата.

Пръстите ѝ се стегнаха около оръжието.

Някой взе да блъска и докато Бетина се чудеше дали да я отвори или да се отдръпне от нея, масивната дъбова врата се разтвори с трясък.

През нея влезе Шеп Дънигън със зачервено лице и с тресящо се от гняв тяло.

Бетина инстинктивно се опря на стената, за да не падне.

— Къде е? — попита Дънигън с тих, опасен тон. — Какво, по дяволите, си направила със сина ми? — Пристъпи към Бетина, но е този момент предната врата се захлопна и ключалката превъртя. Шеп се завъртя и направи опит да я отвори.

Вратата не поддаде.

— Ник не е тук — напъна се да установи контрол над гласа си Бетина, да не издаде паниката — и яростта — които се надигаха в душата ѝ.

— Направила си му нещо — изръмжа Шеп и я изгледа кръвнишки. — И на жена ми също. Вещица си ти.

Ето, че и това доживя.

Да ѝ кажат в очите оная дума, която отдавна се шепнеше.

Бетина усети как краката ѝ се подгънаха, отвори уста, но оттам не излезе дори един звук. Не , рече си. Никога не си правила нищо, от което да се срамуваш. Стегна се и си възвърна говора:

— Много добре знаеш, че нищо не съм им сторила. — Погледът ѝ го прониза и тя запокити в лицето му само още една дума: — Нищичко!

— Нищо ли? — пристъпи още по-близо Шеп с отрова в гласа и с оголени зъби. — Ами това тогава какво е, по дяволите? — И вдигна пред очите ѝ пликчето с билките. — Дрога е! — викна, без да ѝ даде шанс да му отвърне. — Ти какво мислиш? Че една дрога ли не мога да разпозная? — Хвърли плика в лицето ѝ, но преди Бетина да се приведе, през фоайето мина мощен вятър, грабна кесията и я отвя в най-далечния му край.

— Това пък какво беше, дявол го взел? — кресна ѝ Шеп. — Какви ги вършиш, дяволите да те вземат?

Бетина пак нищо не каза, но самата къща като да отговори на въпроса му.

Прас!

Тряс!

Външните щори се затвориха гръмовно и от основите на сградата се разнесе гърлен звук.

Бетина замръзна.

Очите на Шеп се облещиха за миг, после се присвиха и се заковаха в Бетина:

— Ти — рече. — Да не мислиш, че онова, което ти направих последния път…

Бетина вдигна ръжена, готова да се отбранява, но в този миг цялата къща се надигна мощно и тръшна Шеп на пода.

Шокирана, Бетина го наблюдаваше как се мъчи да се изправи, но едва коленичил, мощният вятър го поде и го запрати след торбичката с чая по коридора.

Сякаш цялата къща изведнъж оживя; въздухът беше зареден с електричество и цялата произвеждана от къщата енергия като че беше съсредоточена върху Шеп Дънигън.

Подир въздушния поток се разнесе нещо като гръм, та Шеп нито можеше да се изправи на крака, нито да се съпротивлява на силата, тласкаща го неумолимо към вратата на трапезарията, а оттам — към кухнята.