Джон Сол - Дом за разплата

Но макар Бетина да чуваше всички тези звуци — на гръмотевицата и на виещия вятър — изобщо не усещаше торнадото, в което се намираше Шеп. Той се оказа засмукан в някаква успоредна вселена, която, колкото и близо да беше до Бетина, бе толкова различна, че нещата, които тя само виждаше и чуваше, ги изживяваше единствено той.

Наблюдаваше го безпомощно, а Шеп се задъхваше и молбите му за помощ едва стигаха до слуха ѝ:

— Спри! Какво правиш?

Но молбите му бяха безполезни. Все още я виждаше, но вече размазана, едва ли не изчезваща някъде другаде.

Вятърът се усили и понесе Шеп през трапезарията право към кухнята. Той се пресегна с надеждата да се задържи за тръбите на старовремския порцеланов умивалник, да се противопостави на влачещата го енергия, но в мига, в който ги докосна, крановете се отвориха и оттам рукна черна тиня — тиня с миризмата на самата смърт — която го обля от глава до пети и взе да се разлива по пода. Секунда по-късно и Шеп се тръшкаше на пода, а тинята прогаряше кожата му при всеки допир.

Бетина Филипс гледаше и не можеше да повярва на очите си. Влезе като замаяна в кухнята и моментално вратата зад гърба ѝ се затвори с трясък, а отпреде ѝ зейна вратата към мазето и се удари в стената.

Шеп направи опит да стане, да се хване за масата, за някой стол, за каквото и да било, което да му даде опора, но вече беше изцяло покрит с черната, прогаряща, воняща тиня, а невидимата сила, струваща му се като дъха на самия Сатана, го тласкаше към отворената врата и стълбите за зимника.

Бетина продължаваше да стои в ъгъла на кухнята, стиснала ръжена в ръка, и да наблюдава как Шеп, с вече раздрани дрехи, с очи, от които пламтеше безсилен гняв, се затъркаля надолу към мазето.

Чу гласа му, носещ се от тъмното мазе като от някакъв безкрайно дълбок кладенец:

— Ще те убия! Кълна се! Ще убия и теб, и онова дяволско изчадие!

Думите му съживиха Бетина, която възвърна гласа си, пусна ръжена и отиде до горния край на стълбището:

— Тя не е дяволско изчадие, Шеп, а е нашата дъщеря! Моя и твоя! Ти я създаде, когато ме изнасили! — Освободила се най-сетне от насъбралия се в душата ѝ бяс от онази ужасна нощ преди петнадесет години, Бетина рухна на пода и заповтаря: — Нашата дъщеря. Нашата дъщеря… моята дъщеря… моята красива дъщеря…

След което настъпи тишина.

Воят на вятъра стихна.

Отвратителната воняща тиня изчезна от пода.

И Бетина чуваше единствено ударите на сърцето си и ехото на думите:

„… моята красива дъщеря!“

Светът около Шеп не преставаше да се върти. Цялото тяло го болеше от падането и дъх не му стигаше. Отнеслата го вихрушка му се стори още по-страшна тук, в студения зимник. Отвсякъде кръжаха мъждукащи светлини, от които почти нищо не можеше да види. Блъсна се в някаква стена, усети как се отвори някаква врата и го засмука. После се затвори с трясък зад него, но по стената изобщо нямаше и помен от врата.

И изведнъж всичко приключи. Силите, които го бяха награбили, се усмириха.

Остана пльоснат върху циментовия под, борещ се за глътка въздух, а замаяният му мозък се напъваше да осмисли ужаса, който го беше сполетял.

Едва успя да се изправи. Намираше се в стая — стая с бетонни стени и дебели греди над главата му.

И само една врата.

Колебливо — едва ли не против волята си — я отвори и се стегна да поеме онова, което го очакваше от другата ѝ страна.

Щом я отвори, поредната стая го засмука.

Вратата се затръшна подире му, а на друга стена се появи нова, но той реши този път нищо да не предприема.

Оказа се, че е невъзможно. Умът му бе станал неспособен да контролира тялото. Приближи се към отвора на стената отдясно и колкото по-близо отиваше, толкова по-силно усещаше привличането на следващата стая.

Врати се появяваха, затваряха и изчезваха. Шеп навлизаше все по-навътре в лабиринта и след всяко поредно движение се чувстваше все по-изгубен. Стори му се, че се е запилял сред самото време и пространството, че е в някакви ничия земя, където го блъскат, дърпат, усукват, въртят. Качваше се по стълби, слизаше по други, свиваше покрай ъгли, минаваше през прагове. Напъваше се да запомни бройката им, да не губи представа къде се намира и откъде е дошъл.

Безсмислено беше.

И за миг — само за миг — Шеп се запита дали и Ник не се е чувствал по същия начин през целия си живот, но мисълта му моментално пак се върна върху самия него.

Странният ад, в който беше попаднал, възприе свой особен ритъм: