Джон Сол - Дом за разплата

Дан се стегна върху подгъващите се нозе. Не искаше да се поддаде на кипящите в душата му емоции. Стремеше се да мисли върху случая, а не върху случилото се със сина му.

И не можеше да си го обясни: инцидент на пуст път с една-единствена кола, която толкова бързо е изгоряла, че шофьорът дори не е имал време да изскочи навън. Това пък как е могло да стане?

Сюрреализмът на нощта пак го стегна в примката си и за миг Дан изгуби представа къде е и какво дири там.

А краката му, действайки като че ли по собствена воля, го отнесоха на две крачки вдясно и пред очите му изведнъж се разкри овъглената задница на колата на Конър.

След още две крачки я видя цялата.

Зад волана седяха останките от онова, което допреди много малко е било неговият син и макар да не можеше да види лицето му, усети цялата сила на удара.

Неговият син. Мъртъв.

— Конър — прошепна, вдигна едната си ръка и я протегна към колата, сякаш искаше да помогне на момчето да излезе от изгорялата кола.

Но не успя.

Нищо повече не можеше да направи, освен да се прибере у дома.

Ник се сгуши срещу вятъра и надникна предпазливо иззад Бетининия гараж. Снегът беше успял да покрие всичко, та на белезникавата светлина от аплиците от двете страни на входната врата старата къща изглеждаше още по-зле след всичките години на немара. Представи си водата, изпълвала някога старият фонтан и конските впрягове на шейните, чиито весели звънчета приближавали по алеята през гората.

Тази вечер обаче звънчета не се чуваха, а откакто замлъкнаха и сирените, настъпи тишина, каквато Ник не помнеше да е изживявал друг път.

Абсолютно нищо не чуваше.

Нито виждаше нещо.

Никакви следи от гуми, никаква кола.

Баща му очевидно не беше изпълнил заканата си да дойде чак дотук.

— Няма го! — прошепна. — Идвай. — Но когато понечи да тръгне към предната врата, Сара го дръпна за ръкава обратно в тъмното.

— Сто на сто ще ни търсят — рече.

— Е, и? — облегна се Ник на стената на гаража, която го прикриваше от новоизлезлия хаплив вятър взел да свисти из голите клонаци.

— Ами ако дойдат дотук? Половината хора от града и така ненавиждат Бетина. Ако и нас ни заварят тук, ще я изкарат нея виновна за случилото се.

Ник поначало беше съгласен, но много повече го мъчеше мисълта, че ако не се беше паникьосал и не беше излязъл от къщата на Бетина, сега Конър щеше да е още жив.

— Кажи какво да правим в такъв случай? — попита.

— Тук, навън, ще загинем от студ.

— И аз не знам — призна Сара. Студът вече я пронизваше до мозъка на костите и хълбокът така я болеше, че при цялото си желание изобщо не беше способна да разсъждава. — Дали да не вземем да се върнем в града? След всичко, което се случи…

— Но то не стана по наша вина — възрази Ник. — Конър искаше да ни убие!

— Не съм казала, че ние сме виновни. Но ние дори не сме наясно какво точно стана! Ами ако…

И Сара млъкна насред дума, тъй като в този миг чифт фарове премина по стената на гаража. Ник дръпна Сара и двамата се шмугнаха светкавично в тъмнината зад постройката.

Задържащ Сара да не се показва от прикритието на мрака, Ник проточи глава само толкова, колкото да види как колата излезе изсред дърветата и спря. Онзи, който я караше, угаси фаровете преди да осветят къщата.

Баща му.

Нямаше начин да е друг, освен баща му.

— Баща ми! — прошепна, независимо че колата беше на петдесет метра от тях, с вдигнати стъкла и работещ двигател.

Сара стисна лакътя му.

— Ела с мен — каза ѝ. — В гората ще се изгубим, а по алеята няма как да минем. Предлагам да се спуснем в мазето по улея за въглища и там да се скрием. Дори Бетина няма да знае къде сме. А и поне няма да умрем от студ и все нещо ще ни дойде наум.

— Къде е този улей? — попита Сара, прекален уморена и премръзнала, за да спори. Пък и той беше прав: ако постоят още малко навън, може наистина да умрат от студ.

— Струва ми се, че беше от тази страна на къщата — каза Ник. — Да вървим. — Хвана я за ръка и я помъкна обратно на няколко метра в гората зад гаража, а оттам взе лека-полека да се прокрадва обратно към сградата. След по-малко от минута къщата вече им пречеше да виждат колата на Шеп Дънигън.

Но и на Шеп да види тях.

Ник стисна още по-силно ръката на Сара:

— Май го намерих! — И посочи със свободната си ръка към сградата. — Ей онова наклонено нещо. Там трябва да е улеят.

Без да я дочака да му отговори, я поведе нататък и след секунда Сара се озова изправена пред металната врата на нещо, което очевидно беше улей за въглища.