Джон Сол - Дом за разплата

Пак и пак.

В кръг подир кръг.

Покрай този ъгъл и другия.

Завой надясно, завой наляво.

Пак и пак и пак и пак…

Безнадеждно изгубил се, но неспособен да спре.

През тоз праг на таз врата.

Насам, натам и още по-натам.

Нови шумове:

Захлопнала се врата.

Удар на метал о метал.

Шеп се извърна.

Пред него имаше една-единствена врата — врата със зарешетено прозорче. Но врата, която отказа да се отвори пред него.

Оказа се заключен в тази стая.

Опря се о стената да не падне и чу нов шум. Човешки стъпки… и гласове! Които идеха все по-близо!

Чу дрънчене и превъртането на ключ в бравата. После вратата се отвори и през нея влязоха трима с гумени престилки.

— Къде съм? — заскимтя Шеп, щом ги видя. — Какво ще ми правите?

— Спокойно — отвърна един. — Знаеш колко е часът.

— Какво? Какво значи това?

— Дръжте го здраво, момчета — рече втори с изпълнен с досада глас, после се обърна към Шеп: — Не ти ли омръзна да се опъваш? Ако продължаваш, ще се наложи пак да извикам управителя Филипс.

Двама подбраха Шеп под мишниците и го извлякоха от килията.

На Шеп свят му се зави. Какви са тези хора? С тия съдрани обуща и дрехи като театрални костюми.

— Пуснете ме! — развика се, но онези продължиха да го влачат по влажния коридор, без да му обърнат и капка внимание.

По стените мъждукаха газови лампи в почернели месингови аплици.

— Къде съм, дявол да го вземе? — не се предаваше Шеп.

И чу иззад гърба си гласа на третия мъж:

— Както винаги, в „Шътърс Лейк“. И в задачата се пита: кой е по-луд — затворените тук или ние, надзирателите? — Изведнъж тонът му стана саркастичен: — Оп, пардон: доктор Филипс държи да се наричаме санитари .

Наименованията озадачиха Шеп. Какви ги приказваха тия? „Шътърс Лейк“? Доктор Филипс? Та нали някогашният затвор, където са държали лудите, са го закрили още преди десетилетия!

Далеч преди Шеп да се роди; дори родителите му не са били родени още. А доктор Филипс…

— Не! — изпищя Шеп, след като умът му отхвърли току-що зародилата се безумна идея. — Вие се шегувате, нали? — Гласът му изтъня от новопоявилата се нотка на истерия: — Няма начин да не е шега!

Но вместо да отговори на въпроса му, единият от мъжете отвори някаква врата и другите набутаха Шеп насила вътре. Стаята едва се осветяваше от много високо поставен прозорец, а в средата ѝ върху каменния под стоеше голяма вана.

Съблякоха го и за пръв път Шеп забеляза в какво е бил облечен. Не в дрехите, с които бе дошъл в къщата на Бетина, а само в нещо като тънка пижама.

И чак тогава мерна плаващата във ваната буца лед.

И осъзна какво са му намислили.

— Не! — замоли им се. — Само не ме вкарвайте там.

Те обаче го вдигнаха във въздуха, той изпружи крака и ги запъна о ръбовете на ваната, като куче, което не дава да го къпят.

Но и от това нямаше полза. Двамата санитари му надделяха, натиснаха го във водата, а третият я захлупи с тежък дървен капак с изрязана дупка, през която да си подаде главата.

Пристегнаха каишите на капака, та да стои потопен във водата и непознат дотогава за него студ взе да пронизва цялото му тяло.

В агонията си взе да пищи и да се мъчи да се измъкне, но нямаше смисъл: дебелите каиши не даваха на капака да помръдне, та успя единствено да си охлузи кожата по коленете от нерендосаната му долна страна.

— Хайде успокой се вече — рече единият от санитарите, но думите му едва пронизаха агонията на Шеп. — Мисли си за онова, заради което си тук, а аз ще гледам да не забравя къде сме те оставили.

Шеп ги видя как излязоха от стаята, затвориха вратата и я заключиха. Напълни с въздух дробовете си и изрева една-единствена дума:

— Бетина!

Името ѝ отекна от голите каменни стени, ледената вода взе да се процежда в тялото му, а в съзнанието на Шеп Дънигън се процеди полека-лека голата истина:

Бетина Филипс не може да го чуе. Никой — поне сред хората, които познаваше — няма да го чуе. Няма начин.

Та те щяха да се родят чак след един век.

Тя е нашата дъщеря, Шеп! Моя и твоя! Ти я създаде, когато ме изнасили! Думите прокънтяха в главата на Сара. Двамата с Ник се бяха сгушили на пода до вратата, която водеше от склада за въглища към главното помещение на мазето.

Тя е нашата дъщеря… В мига, в който Сара чу тези думи, бясната какофония, вилнееща из старата сграда, изведнъж изгуби своята значимост.

Какво искаше да каже Бетина? Защо го каза?