Елена Делбанко - Сребърният лебед

Следобеда телефонът й звънна. Погледна и видя, че се обажда Хайнрих Баум. Покани я да се видят.

– Най-добре да разговаряме извън магазина.

Срещнаха се в едно бистро на Западна петдесет и пета улица. Мариана, както обикновено закъсняла, пристигна в лятна рокля и сандали, плувнала в пот. Баум, неизменно облечен официално, изглеждаше хладнокръвен и съсредоточен. Не й се усмихна. За да успокои нервите си, тя си поръча коктейл „Мимоза“. Баум се държеше любезно, но строго.

– Току-що разговарях с Розел. Какво си направила с Лебеда?

Тя размисли как да отговори.

– Какво искаш да кажеш, Ханс, знаеш, че е у мен.

– Играеш много опасна игра, Мариана. Не можеш да задържиш челото. Трябва веднага да ми го върнеш. Не съм казал на Розел какво си сторила, но ще се наложи, иначе той ще си помисли, че аз съм виновен.

– Никога няма да го върна.

– Не ставай глупава. Не можеш да го задържиш – повтори той, мъчейки се да й влее здрав разум. – Къде е той?

– Не мога да ти кажа.

– Обяснила си на Розел, че си взела Лебеда директно от мен в заключена кутия.

– Така е.

– Ами ако той си помисли, че е у мен? Че аз съм отговорен? Дръж се разумно, Мариана!

– Можеш да му обясняваш каквото си искаш, Ханс. Кажи му истината, не ме интересува. Аз искам Лебеда.

– Съжалявам, че си изнервена.

– Мислех си, че ще застанеш на моя страна.

– Едно време, сигурно.

Мариана го изгледа студено. Грабна чантата си и напусна ресторанта, като пътьом, минавайки край сервитьорката, която с „Мимоза“ в ръка се отправяше към масата им, отмени поръчката си.

Вървя до дома си покрай оградата на парка. Малцина бяха излезли в тази жега. Докато стигне в апартамента, плувнала в пот и без настроение, вече беше решила, че ще напусне града и ще занесе Лебеда в Стокбридж. Баум със сигурност щеше да разкаже на Клод какво е направила. Но той ще трябва да я открие, ако изобщо някога искаше да види отново виолончелото.

Сипа си чаша студена вода, изми си лицето и отиде до кантонерката, където държеше писмото на баща си, оставено за нея при Бийчър. Извади го, седна на дивана и го прочете. После го преснима на копирната си машина няколко пъти, взе най-ясното копие и го сложи в плик, адресиран до Клод Розел в дома му в Лугано. После пак излезе в потискащата жега. Отиде до клона на „Федекс“ и плати, за да може писмото да пристигне с нощната поща.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Клод

Клод се завърна в Лугано с вилома. На път за вкъщи бе контролирал емоциите си, но веднъж влязъл в апартамента си и останал сам, самообладанието му го напусна, сълзи на отчаяние рукнаха по лицето му. Не можеше да разбере нищо от това, което се беше случило, нито пък защо. Чувстваше се предаден, но от кого точно? Непрекъснато превърташе пред очите си момента, в който отвори синия калъф в банката – смазващото разочарование и шока. Къде беше Лебеда, неговият Лебед? Не можеше да спи.

Още щом отвориха офиса, позвъни на „Баум и Фернан“. Разказа на Баум какво се е случило и търговецът си глътна езика от изненада. Лично той, уверяваше го, беше поставил страдивариуса в калъфа и го беше занесъл долу, до таксито. Не можеше да има грешка.

– Как е станало тогава? Защо би го направила? – попита Клод.

– Хората вършат много странни неща, когато загубят любимия си, поне така казват – отвърна Баум сухо. – Може би е решила в крайна сметка, че по право Лебеда й се полага.

– По право да е неин? Напротив, по право той е мой.

– Откакто инструментът напусна пределите на магазина ни миналата седмица, не сме го виждали повече. Мариана беше тази, която го получи от нас, мога да ви уверя в това. Помолихме я да подпише документи.

– Какво би могло да я накара да промени намеренията си? – той почувства хладина в основата на врата. – Защо би решила да ми отнеме Лебеда?

– Мосю Розел – отвърна Баум, – както вече ви казах, нямам представа. Възможно ли е да ви се е разсърдила за нещо?

– Абсолютно не. Току-що приключихме едно прекрасно посещение в Прадес – той моментално съжали за думите си. – Тя отлетя за дома снощи.

– А, разбирам, уикенд в Прадес – рече търговецът и направи пауза. – Добре, в едно нещо поне съм абсолютно сигурен – и то е, че по ваша молба аз лично предадох на г-ца Фелдмън Лебеда, поставен в синя кутия от фибростъкло, за да ви го донесе.

– Какво предлагате да сторя? Изключително съм притеснен.

Баум не му предложи успокоение.

– Мосю, аз самият едва ли съм освободен от притеснения.