Крис Картър - Престъпен ум

— Той оцеля ли? — попита Лушън.

— Да. Извиках подкрепления, но количеството кръв, което губеше, и фактът, че е прострелян в слабините, го уплаши, и той изтрезня. Преди да дойдат подкрепленията и линейката, мъжът отвори вратата и се предаде.

— Но партньорът ти не е оживял — заключи Лушън.

— Не. Той беше мъртъв, преди да падне на земята.

— Жалко — каза Лушън, но без никакви чувства в гласа. — Предполагам, че не си могъл да отидеш на вечерята с Джес. — Той млъкна и се втренчи изпитателно в Хънтър. — Имаш ли нещо против, ако я наричам Джес?

— Имам.

Лушън кимна.

— Добре, извинявам се и ще перифразирам въпроса. Предполагам, че не си могъл да отидеш на вечерята с Джесика.

— Не.

Лос Анджелис, Калифорния

Двайсет години по-рано

Хънтър беше помогнал да сложат тялото на Кевин в микробуса на съдебната медицина, преди да разкаже подробностите за произшествието на детективите, на които беше възложен случаят. След това отиде в болницата в Рампарт да провери какво е състоянието на мъжа, когото беше прострелял.

От операционната зала излезе лекар, който го осведоми. Съпругът, който се казваше Маркъс Колбърт, щеше да живее, но вероятно щеше да куца до края на живота си и никога вече нямаше да има активни сексуални отношения с никого.

В главата на Хънтър цареше пълна бъркотия, но трябваше да се върне в участъка и да напише няколко доклада, преди да се прибере вкъщи.

Протоколът изискваше след престрелка с убити, полицаят, който е участвал, да има най-малко два сеанса с психолог и психологична оценка, преди да му бъде разрешено да се върне да изпълнява задълженията си. Капитанът му каза, че първият му сеанс с назначения психолог е след два дни.

Хънтър седна в празна стая и дълго гледа писалката в ръката си и непопълнените формуляри за доклади пред себе си. Събитията, които се бяха случили по-рано през деня, непрекъснато се разиграваха в съзнанието му като на стара филмова лента, нагласена да се повтаря безкрайно. Не можеше да повярва, че Кевин го няма — страхливо застрелян от параноичен надрусан ненормалник. Те бяха партньори, откакто Хънтър започна да работи в лосанджелиската полиция преди година и половина. Кевин беше добър човек.

Когато най-после приключи с докладите, наближаваше десет вечерта. Разбираемо, беше забравил за плановете за вечеря с Джесика. Набра номера ѝ, за да ѝ се извини и да обясни защо не е могъл да се обади по-рано, но телефонът ѝ иззвъня няколко пъти и после се включи телефонният секретар.

Джесика беше красива и интелигентна жена и напълно разбираше трудностите, които произлизаха от връзката с полицай — дългото работно време, отлаганията на срещи в последната минута, тревогите за здравето на Хънтър, всичко. Освен това знаеше, че щом Хънтър стане детектив, трудностите ще се увеличат, но го обичаше и това беше най-важното.

Той остави кратко съобщение, с което се извиняваше, но не се впусна в подробности. Щеше да ѝ разкаже всичко, щом я види. Джесика обаче беше и много чувствителна и макар да се опита да го прикрие, Хънтър беше сигурен, че тя ще долови тъгата в гласа му и сериозността на положението.

Стори му се странно, че Джесика не отговаря на телефона си. Не вярваше да е излязла, не и по това време във вторник вечерта. Може би тази вечер беше малко по-разстроена от предишните пъти, когато той бе отлагал срещите им в последната минута. Въпреки че не преставаше да мисли за случилото се, Робърт се сети да се отбие в денонощен магазин и да ѝ купи цветя.

Пристигна в дома ѝ малко преди единайсет вечерта и когато спря на улицата и погледна към къщата, му се догади. Не беше изпитвал такова нещо дотогава. Но пък, от друга страна, досега не беше изгубвал партньор.

Хънтър слезе от колата и се приближи до къщата, но с всяка крачка страхът му се засилваше.

Шесто чувство, предчувствие, инстинктивно усещане, каквото и да го наречете, вече крещеше в него, когато стигна до вратата. Нещо не беше наред.

Имаше ключове, но не се наложи да ги използва. Предната врата беше отключена. Джесика никога не я оставяше така.

Той бутна вратата, влезе в тъмната дневна и веднага усети слаба миризма на метал, на мед, която парализира сърцето му и разпрати ледени тръпки на страх по гърба му.

Кръвта няма мирис, докато тече в тялото. Едва когато влезе в контакт с въздуха, придобива характерна, нехимична миризма на метал, много сходна с тази на медта. Хънтър беше потопен в тази миризма цял следобед.