Андрю Каплан - Вътрешна сигурност.Бягството на Kери

Почувства нервите си изпънати като струни на цигулка, макар че това не означаваше нищо. Не можеше винаги да се доверява на чувствата си, защото имаше такива моменти, когато смяташе, че електрическата ѝ нервна система е била сглобявана от същите идиоти, които бяха построили електрическата мрежа в столицата Вашингтон. Лекарите го наричаха биполярно разстройство. Психично смущение в настроенията, отличаващо се с периоди на хипомания [1] Състояние, което се характеризира с приповдигнато настроение, еуфория, веселие и понижена нужда от сън. — Бел. ред. , които се редуваха с други на депресия, както един психиатър, препоръчан ѝ от студентския здравен център навремето в Принстън, го бе описал. Сестра ѝ Маги имаше по-добра дефиниция за състоянието: смяна на настроенията, които преминават от „Аз съм най-умното, най-красивото, най-фантастичното момиче във вселената“ до „Искам да се самоубия“. Въпреки това като цяло изпитваше чувството, че нещо с това лице за контакт не бе наред.

Не можеше да продължава да чака. На екрана Хърмаяни крещеше на Муди и го молеше да спре проклятието, с което изтезаваше до смърт бедното насекомо. Перфектният момент: много шум и специални ефекти. Никой, реши тя, няма да я забележи как става и се отправя към фоайето на киното.

Излезе на улицата с усещането, че бие на очи, че е разкрита. Донякъде нещата винаги стояха по този начин за една жена от Запада в Близкия изток. Забелязват те. Единственият начин да се дегизираш беше да облечеш абая, покриваща цялото тяло, и фередже и да се надяваш, че никой няма да се приближи достатъчно близо до теб, за да те огледа добре. Но с нейното крехко телосложение, с дългата ѝ, права руса коса и непогрешимо американско лице Кери не можеше да излъже никого освен от разстояние, а, така или иначе, това нямаше да ѝ свърши работа в северен Бейрут, където жените носеха всичко — от хиджаби до плътно прилепнали по тялото дизайнерски дънки, а понякога и двете едновременно.

Беше се стъмнило, докато тя бе в киното. Трафикът беше натоварен по авеню „Мишел Бюстрос“, фаровете на колите и осветените прозорци на високите офис и жилищни сгради нареждаха мозайка от светлини и сенки. Тя внимателно огледа улицата, проверявайки дали някой не я наблюдава. Неосъществените контакти винаги бяха потенциално опасни. И внезапно сърцето ѝ едва не спря.

Славея седеше на маса в кафене от другата страна на улицата и гледаше право към нея. Това беше абсолютно недопустимо. Не можеше да не е разбрал указанията, които Дима му беше предала предната вечер в „Ле Грей“. Да не се беше побъркал? След това обаче той направи нещата още по-лоши. Даде ѝ знак с ръка — в Америка този знак се разбираше като „махай се“, но в Близкия изток означаваше „ела тук“. Мигновено нишката се разплете, както ставаше в онези калейдоскопи, които разклащаш и внезапно всички парченца се нареждат по местата си. Това беше клопка. Нали Ал-Дуни беше агент на ГДС. Опитен професионален разузнавач. Той не би могъл да направи нещо толкова аматьорско.

Независимо от това дали преследвачите бяха от ГДС или Хизбула, те нямаше да се поколебаят да убият агент на ЦРУ, или дори нещо повече — да я вземат за заложница за своите собствени цели. За тях да заловят привлекателна руса жена, шпионин на ЦРУ, бе като да спечелят от лотарията. В мислите си Кери вече можеше да си представи медийния цирк, когато я покажеха пред камерата, изобличавайки още един американски опит за намеса в Близкия изток, докато я държат в някой килер с години, измъчват я и я изнасилват, защото в крайна сметка тя бе шпионин, да не говорим и че всички мъже от Близкия изток вярваха, че всички жени от Запада и бездруго са уличници. Славея отново ѝ махна и точно тогава тя забеляза с крайчеца на окото си как двама араби слизат от един микробус откъм нейната страна на улицата и се отправят към нея.

Това беше опит за отвличане. Тя трябваше веднага да вземе решение — само след броени секунди щяха да я хванат. Обърна се и влезе обратно в киното.

— Забравих нещо — измърмори Кери на арабски и показа билета си на разпоредителя. Тръгна надолу по пътеката, като присвиваше очи, за да свикне с тъмнината. На екрана Хърмаяни изтриваше паметта на един от нападателите в кафенето, докато Кери излизаше от страничния авариен изход. Похитителите щяха да тръгнат след нея, помисли си тя и пое обратно към авенюто. Надникна откъм ъгъла на сградата. Славея вече не беше в кафенето. Двамата мъже сигурно бяха влезли в киното.