Андрю Каплан - Вътрешна сигурност.Бягството на Kери

Пристигна келнерът.

— Две маргарити с „Патрон Силвър“ — поръча Кери и даде знак на Мариел да се приближи. — Мъжът, когото познаваш като Мохамед Сидики, е мъртъв. Реших, че трябва да знаеш.

— Чух, че и Рана също е била убита — прошепна в отговор Мариел.

Кери кимна.

— Също и един сириец на име Таха ал-Дуни, който ръководеше Рана и Дима. Срещала ли си се някога с него?

— Не, алхамдулила — благодаря на Бог — отвърна Мариел и провери червилото си и залата с малкото си огледалце за гримиране, за да види дали някой не ги наблюдава. Когато тръгна да го прибира в чантата си, Кери пъхна там и снимката на непознатия чистач. — Дали някой продължава да ме преследва?

— Не съм сигурна. Искам да направиш нещо за мен — отвърна Кери.

— Защо да го правя? Вече съм поела достатъчно голям риск, като се срещам с теб — заяви Мариел и се озърна нервно. Имаше поне половин дузина мъже, които ги оглеждаха. Нямаше как да се разбере дали това е нормален мъжки интерес, или нещо друго, помисли си Кери. С изключение на един. Рей Сондърс, който бе оставил мобилния си телефон настрани и пестеливо отпиваше от скоча си на бара.

— Защото се опитвам да ти помогна. И защото, ами… — Тя не довърши изречението, с което напомни, че знае къде живее Мариел.

— Това не ми харесва — рече Мариел. — Първо Дима, после Рана. Приятелите им. Кой е следващият? Аз?

— Иди на почивка, докато нещата се уталожат. На някое хубаво място. На някое безопасно място. Къде би искала да отидеш?

Мариел скептично вдигна вежди.

— Имало е мъже, които са се опитвали да ме подкупят. Това първият път, когато го прави жена.

Кери сложи ръка върху тази на Мариел.

— Слушай, ако успея да разплета този случай, ти ще си в безопасност. През това време какво лошо има да се махнеш оттук? Къде искаш да отидеш? — попита тя.

— Париж — отвърна Мариел. — Винаги съм искала да го посетя.

— Ще ти дам пет хиляди американски долара — заяви Кери. Парите, които бе взела от Сондърс за тази среща. — Можеш утре да пиеш вино на „Шанз-Елизе“.

— Просто ей така? Пет хиляди? Явно ме харесваш повече, отколкото си мислех.

— Твърде много хора умряха заради всичко това — рече Кери и силна болка премина през нея при мисълта за Демпси. — Не искам нищо да ти се случи.

— Ставаме две. Значи това е всичко? Приключихме ли? — попита Мариел и се пресегна за чантата си.

— Има едно нещо.

— Започва се. Знаеш ли, хабиби, аз почти ти бях повярвала. Почти — заяви Мариел и сбърчи нос, сякаш усети някаква лоша миризма.

— Имам нужда само от едно нещо. Но трябва да ми кажеш истината.

— А петте хиляди американски?

— Пъхни ръка под масата.

Кери бръкна в чантата си, като я наведе под масата, извади пачката и я подаде на другата жена.

— Трябва да ги преброя — каза Мариел. Кери кимна. — Как ще разбереш, че не лъжа?

— Просто ще разбера - отвърна Кери и се наведе по-близо. — Иди в дамската тоалетна — увери се, че никой не те е видял. Преброй парите, след което погледни добре снимката в чантата си. Искам да ми потвърдиш кой е този мъж.

— Какво те кара да смяташ, че го познавам?

— Защото знам, че го познаваш — отвърна Кери много по-убедително, отколкото всъщност се чувстваше. Не разполагаше с много време в Бейрут, а Мариел бе най-добрата възможност, която имаше. Всичко или нищо, помисли си тя и си пое дълбоко въздух. Всичко или нищо.

— Просто ти казвам и после си тръгвам? И това е всичко? — попита Мариел.

— И бон воаяж, лек път — кимна Кери.

Мариел стана и каза нещо на келнера, който я насочи към сал де дам. Кери остана на мястото си, на крайчеца на стола, като си мислеше, че това бе наистина изстрел в тъмното. Но ако се окажеше права, Мариел трябваше да познава неизвестния чистач.

Онази нощ, след престрелката на хиподрума и след като тя, Фийлдинг и Сол бяха разнищили ситуацията в тайната квартира, когато Фийлдинг се беше върнал обратно в кабинета си на „Рю Маарад“, беретата му бе с него. Можеше да се говорят всякакви неща за Дейвис Фийлдинг — и Бог знаеше, че тя имаше да каже много, — но той познаваше основите на занаята си. При нормални обстоятелства не би пуснал непознат в кабинета на „Рю Маарад“ през нощта.

Но онази вечер, с всичко, което се случваше, когато в Лангли изпитваха подозрения към него, докато седеше там настръхнал и чакаше Сол и уволнението си, той никога дори след милион години не би пуснал вътре някого, освен ако не го познаваше много добре, а още по-малко щеше да позволи някой да го изненада и да го убие със собствения му пистолет. Което означаваше, че Дейвис не само бе познавал своя убиец, а го бе познавал добре. А щом той го бе познавал, то Рана също знаеше кой е — което означаваше, че е възможно, дори вероятно, същото да се отнася и за Дима и Мариел.