Джонатан Келерман - Доктор Смърт

Той се засмя насила.

— Трофеи… бог знае какво друго пази.

Излезе на Кейнън и пое покрай плажа. Крайбрежната магистрала бе напълно пуста след Транкас Кениън. Бе настъпил отлив, океанът бе спокоен и изглеждаше неестествено ярък. Преминахме границата на областта по магистралата малко след плажа Карило, където край мократа ивица пристъпваха неколцина търсачи на съкровища в пясъка.

Отново на Мълхоланд. Край на пътя.

Нямаше начин да се измине Мълхоланд от край до край. Беше над петдесеткилометрова черна ивица, която опасваше Ел Ей от Източен Холивуд до Пасифика, прекъсната на няколко места от хълмове, обрасли с бурени. Нищо важно не се постига лесно… Дали Майкъл Бърк/Пол Улрих се бе сетил за това, когато бе избирал място за убийството?

Когато изминахме около километър и половина навътре във Вентура, Майло погледна надясно и сви към парцелите. За миг зърнах старата къща с дървена облицовка, която бяхме наели до частния плаж отвъд резкия завой на магистралата. С Робин бяхме прекарвали дълго време навън, загледани в пеликаните или делфините, без да обръщаме внимание на невзрачния вид на временното си жилище. Бяхме останали там близо година, докато строяха новата ни къща в Глен. Веднага щом се бяхме изнесли, собственикът бе преотстъпил бунгалото на сина си, който имаше амбицията да стане писател. Надяваше се „младши“ да черпи вдъхновение от природата. При единствената ми среща с младия талант той бе пиян. Досега не бях видял книга с неговото име на корицата. Младежка вятърничавост.

Продължихме нагоре в планината. Никой от двама ни не проговори, докато търсехме немаркирания път, водещ до имота. Крис Ламплиър бе казала, че на пощенската кутия има адрес.

Майло подмина мястото и се наложи да обърнем. Най-сетне го намерихме, на седем-осем километра от океана. Между него и съседния частен имот имаше повече от километър държавна земя.

Пощенската кутия се намираше на няколко крачки от портата и бе скрита сред храсти. Беше покрита с ръжда, вратата й липсваше, а стълбът, върху който се крепеше, бе разклатен. Повечето от буквите на надписа от златисто фолио също липсваха. Трите останали цифри бяха с отлепени и сгърчени краища.

В кутията нямаше нищо. Въздухът бе хладен, изпълнен с приятни ухания, а бръмченето на колата ми се струваше оглушително. Майло тръгна назад, спря на пътя, угаси двигателя и се върнахме до кутията пеша. Пътеката пред нас се виеше като змия сред зеленината. Наблизо нямаше нищо друго освен храсталаци и дървета. Безброй дървета.

— Няма смисъл да издаваме присъствието си — каза Майло. — Така бихме му дали възможност да си състави план. Да потърсим удобно място за наблюдение на вилата.

Бяхме изминали няколкостотин метра, когато постройката се появи пред погледите ни. Посивелите дъски едва се различаваха сред гъстата колонада от борове, каучукови дървета и чинари. Стари, извити чинари — също като онзи, за който бяха вързани Алис Зоуби и Рой Хейзълтън. Дали Улрих бе забелязал? Почти бях сигурен. Това би му харесало — симетрията, последователността. Ирония. Пикантна гарнитура.

Може би и Майло си мислеше същото, но не го изрече. Пристъпваше уверено, но много бавно, със стиснати зъби и се оглеждаше на двете страни. Едната му ръка бе отпусната, а другата докосваше колана, на сантиметри от служебния му револвер. Изражението му издаваше по-скоро напрежение, отколкото готовност за битка. Бе пъхнал резервното си оръжие в багажника на колата.

Най-сетне пътеката свърши до елипсовидно място за паркиране, оградено от едната страна с големи заоблени камъни. Преградата приличаше на несръчен опит за оформление на градина, провален от стихиите. Две коли: тъмносиньото БМВ на Улрих и червеникавият сатурн на Таня Стратън.

Улрих ни бе излъгал за другото БМВ, паркирано край Мълхоланд.

„БМВ като нашето.“

Бях се впуснал в мъчително гадаене дали собственикът му е Ричард и дали зад волана е седял той или Ерик. Всъщност такава кола не съществуваше.

Той дирижираше събитията.

Вилата бе точно зад колите, в отдалечения край на имота, и се приближихме, скрити зад дърветата, опитвайки се да получим по-ясна видимост. Най-сетне се откри входната врата. Бе отворена, но пред нея имаше замърсена мрежа.

Беше малка невзрачна постройка, почти барака, сгушена сред храстите до стръмен планински склон. Върху покрива, залят с асфалт, се бе образувал кафяво-зеленикав пласт тиня. Дървената облицовка, някога боядисана в бяло, бе добила неприятен сивкав оттенък. Надвисналите клони почти я скриваха, сякаш всеки момент зеленината щеше напълно да я погълне. През короните на чинарите се виждаше възвишение, обрасло с борове. Още държавна земя. Никакви любопитни съседи.