Лора Лазар - Огненото разпятие

- А бабата трябваше да изгори, така ли? - прекъсна го младият полицай.

- Беше по план - нагло отговори разпитваният. - Нали Оги така я беше нарисувал?

- Не сте прав - обади се Радо. - Според художника старицата е символизирала смъртта, която иска да унищожи пожарникаря и детето.

- Не съм го схванал така.

- Нали много разбираш от живопис? - иронично подхвърли Донов.

- Разбирам - ядно изрече мъжът.

- Жената загина. Казва се Манка Панева - мрачно произнесе комисарят. - Задуши се от дима.

- Да не би да жалиш за нея? - изненада се арестуваният. - Те са като хлебарките - няма спасение от тях...

- Говорим за човешки живот - ядосано го прекъсна Мишената. - Запомни името на жертвата Манка Панева, на четиридесет и три години... Малко по-възрастна от теб.

- Не ми пука коя е! - произнесе мъжът, а после попита комисаря със спокоен тон: - Да не си член на някоя ромска фондация?

- Не съм - отговори Донов. - Но ако сега те оставя в центъра на махалата и им прошепна само за това твое престъпление...

- Няма да го направиш - нагло отговори арестуваният. - Пък и аз не съм от плашливите...

- Защо тогава въртиш очи наляво-надясно? - подхвърли Донов. - И наистина миришеш на пор!

- Дай ми от твоя дезодорант да се нафъскам...

- Ти си нагъл бе! - скочи от мястото си Мишената.

- Шефе... - обади се Радо и пристъпи напред. Беше го страх, че Донов може да посегне на арестувания.

- Няма да му направя тази услуга! - извика комисарят, защото разбра опасенията на партньора си, но въпреки това не седна отново на стола. - Давай, че ме е гнус от теб!

Милена Друмева вярваше в добрия си вкус. „Модерно изкуство“ не можеше още да конкурира големите частни галерии, но имаше свои, макар и не грандиозни, успехи. Това се дължеше на обстоятелството, че галерията се намираше в една пресечка до Народния театър, а в съседното кафе всекидневно се отбиваха личности от артистичния елит. Те мимиходом влизаха при нея да си побъбрят, а понякога дори запазваха творба, която купуваха след получаване на очакван хонорар.

Когато й се обади професор Димо Чолев с молба да помогне на един художник, тя се отнесе доста скептично към евентуалния талант на младия провинциалист. Недоверието й изчезна в момента, когато прекрачи прага на ателието на Евлоги Аладжов и видя небрежно подпрените по мебелите картини. Всяка творба имаше не само свеж колорит и добре обмислена композиция, но и странни, запомнящи се образи. Макар и млад, художникът вече бе преодолял етапа на подражанието и притежаваше свой, разпознаваем стил. Единственият недостатък на разгледаните от нея платна бе липсата на свързващ мотив, който да обедини в общо название една самостоятелна изложба. Затова при скромната реклама в медиите, която можеше да си позволи, и при откриването на изложбата бе нарекла проекта: „Търсеща душа“. Бе убедена, че Евлоги Аладжов е новото й откритие и го очаква бляскаво бъдеще.

За съжаление утре приключваше изложбата, а тя бе продала само три картини. Първата бе купена Асен Десподов, който бе приятел на художника. Другият купувач й беше непознат. Можеше да си признае, че бе загубила битката за налагането на нов творец.

Тя запази за себе си една много нежна композиция, която разкриваше душата на художника. Бе озаглавена „Мечти от детството 2“. Вероятно е имало и друго платно на същата тема, но Оги не го беше предложил за изложбата. Картината изразяваше носталгичния спомен за времето на неосъзнато щастие - на огромна поляна малко момиче бе разстлало носна кърпичка, а до него бе поставена седнала кукла. Зад момичето двама малчугани се биеха, а някъде зад тях се извиваше коларски път, който водеше към върха на близката планина. Можеше да заприлича на илюстрация към детска книга, но Оги бе преодолял тънката граница и творбата му напомняше повече за съновидение, отколкото за реалност. Детайлите в платното подчертаваха посланието на художника хвърчаща книжна лястовица, пумпал с криле, смеещи се балони, приличащи на бъбриви приятелки и само две уши на огромно куче.

По навик Милена Друмева си взе двойно кафе и вестник и с бавни стъпки тръгна към галерията. Докато отключваше, бе наобиколена от няколко души, между които разпозна Димитрина Полева, директор на известна столична галерия. Нима са чакали последния ден, за да видят изложбата?

Милена ги поздрави, изключи арамената система и го покани в Хладната зала. През следващите часове тя не беше на себе си - пристигнаха още колекционери, купуваха и дори се караха за дадено платно. До обяд бе приключила с продажбата на всички картини.