Лора Лазар - Огненото разпятие

- Какво? - с неприкрито любопитство попита Еми.

- Страх ме е от него... - разтрепера се Камелия. - Имаш ли цигара?

- И още нещо имам - отговори Еми и извади от покупките плоска бутилчица с уиски.

- Всички ли вече знаят? - промълви отчаяно потрошената жена.

Еми не отговори, а стана и заключи вратата на болничната стая. После открехна леко един от прозорците, запали цигара и я поднесе към устните на Камелия. Тя дръпна силно и се закашля.

- По-бавно - изрече журналистката. - Отдавна не си пушила...

- Откакто съм тук- прошепна Камелия и отново си дръпна от цигарата. - Дай една глътка! - и добави: - Моля те!

- А лекарствата, които вземаш?

Камелия се опита да повдигне рамене, но само изохка. Еми поднесе бутилката към устните на зажаднялата жена, която отпи голяма глътка, повтори и едва тогава отново се отпусна върху възглавницата.

- Майната му на всичко! - изрече директорката и се разплака. - На кого му пука за мен!

- Глупости не ми се слушат! - скара й се Еми и отново поднесе бутилката към устните на болната.

- Защо го правиш? Защо дойде? Аз бях ужасна към теб...

- Не знам - призна си журналистката. Помълча малко и неочаквано попита: - От кого те е страх?

- Мисли как да се отърве от мен - през сълзи произнесе Камелия. Отдавна го усещам... Но чак да иска да изгоря жива...

- Не прибързвай! - погали я по лицето Еми, защото разбра кого има предвид бившата й приятелка. - Спомни си как несправедливо обвини Оги.

- Не е същото... Познавам го от толкова години!

- Тогава ти трябва да го изпревариш! - бурно реагира журналистката. - Отърви се ти от него!

- Никого не мога да убия - проплака Камелия.

- Нямах предвид убийство - обърка се Еми. - Просто го зарежи!

- Какво ще ми остане тогава?

- Работата.

- И преди имах само нея...

- Значи нищо не губиш! - бодро каза Еми и добави: -Само бъди мила с колегите... Става ли?

- А сега да се върнем на най-важния въпрос... - нехайно подхвърли Мишената.

- Всичко се изясни. Признах си чистосърдечно - ухили се арестуваният и отново погледна към вратата.

- Забравяш за огненото разпятие на „Боаза“... - прошепна комисарят.

Сега Радо се убеди, че грешката в началото на разпита никак не е била случайна, а добре обмислен ход от страна на шефа му. Престъпникът за първи се смути, но бързо се овладя и отговори:

- Нали там ме заловихте...

- Говоря за първото огнено разпятие - бавно и натъртено произнесе Донов.

- Тогава не бях в града... Казах ти, че... - дръпна се назад мъжът.

- Защо се притесни? Досега разказваше с охота за престъпленията си... - продължи Мишената.

- Според телефонната разпечатка - обади се Радо, - вие не сте звънял на баща си от деня на неговата смърт... Цели четири дни, докато не съобщихте за изчезването му.

- Бях зает... - започна да върти очи мъжът. - Забравих да му звънна.

- Не сте забравил - спокойно каза Радо. - Защо да му звъните, щом е мъртъв?

- Грешка, сериозна грешка... - ухили се Донов.

- Просто пропуснах да...

- Ти ли се представи за мнимия свещеник? - прекъсна го Мишената.

- Не разбирам.

- Забравяш, че вече изръчкахме склада - продължи комисарят. Дадохме твоя риза на полицейското куче и то ни отведе до едни, добре скрити, черни одежди, килимявка, изкуствена брада...

- Подхвърлени са...

- Но миризмата по тях е твоя - наведе се напред Донов.

- Защото аз се навъртам там.

- Как подлъга баща си?

- Не съм...

- Какво му обеща?

Мъжът само вдигна рамене.

- Предложи му безболезнена смърт... - досети се комисарят. „Отивам на среща със смъртта...“ Цитат от предсмъртните думи на баща ти.

- Беше вярващ... За него самоубийството е грях...

- А грехът за убийството?

- Евтаназията не е убийство. - Той ги погледна предизвикателно.

- Запази си тази глупост за съда! - извика Мишената. - Как излъга баща си?

- Стъпка по стъпка... - прошепна мъжът. - Разказах му за тунела, за светлината в края му, за близките, които го чакат на изхода, за красотата на оня свят...

- Баща ви знаеше ли, че ще гори като факла? - зададе следващия въпрос Радо

- Не.

- Знаеше ли, че неговият син е убиецът му? - изкрещя неочаквано Мишената, като се надвеси над Иван Тодорин.

- Разбра в последния момент... - бавно изрече убиецът. - Когато излязах от гората... Прекръсти се и каза: „Така ми било писано...“ Не ме прокле. - Престъпникът вдигна глава и погледна право в очите Донов.

- Но не те благослови - изрече с погнуса комисарят и се отдръпна - Не можеше ли да изчакаш? Оставали са му няколко месеца, не повече... Защо избърза?