Дэвид Вуд - Шибалба

Симпсън отново се хвърли срещу вратата, но този път се засили повече. Езикът на бравата се строши с пукот, наподобяващ пистолетен изстрел, запращайки го на пода в района на гардероба. Докато падаше, защитеният му костюм се закачи на дръжката на вратата и в материята зейна дупка, която позволи на хладния и вероятно заразен с микроби въздух да нахлуе вътре, но не му пукаше. Знаеше, че няма да живее толкова дълго, че да започне да показва първите симптоми на инфекцията. Надигна се с усилие, намери Алекс, който бе започнал да отстъпва към заключената врата, водеща навън от помещението, и се хвърли към него.

Но когато прекоси разстоянието, Алекс се обърна да го посрещне. В очите му се появи неочакван яростен блясък. Когато Симпсън протегна ръце към гърлото му, забеляза с крайчеца на очите движение. След това нещо се стовари отстрани в главата му и той престана да вижда.

Алекс отскочи назад, увеличавайки разстоянието, колкото позволява помещението, между себе си и Симпсън. Юмрукът го смъдеше там, където беше ударил учения и той несъзнателно потърка ръка в панталоните си, знаейки, че това изобщо не би повлияло върху възможни микробиологически агенти, които може да са били освободени.

Не , помисли той. Не може да се случи. Чист съм.

Но знаеше също, че в момента това е най-малкият му проблем.

Симпсън беше предизвикал извънредния случай и часовникът вече отброяваше минутите.

Алекс потисна желанието си да стъпче на пихтия главата на безгръбначния изследовател. Знаеше, че само себе си трябва да обвинява, задето не е разпознал липсата на решителност у Симпсън. Той сам си беше избрал съдбата, но Алекс имаше още време да се спаси.

Обърна се към вратата и опита дръжката, но без успех.

Овладей се , каза си той. Мисли!

Вратата беше оборудвана с рядко използвана клавиатура и почти никога не се заключваше в обикновените работни дни. Но извънредното положение автоматично беше блокирало кодовете за достъп на служителите. Алекс обаче не беше обикновен служител. Неговият код на началник важеше дори при неотменимото извънредно положение. Той набра четирите цифри и чу как бравата щраква, докато резето се прибира.

Малката победа му донесе дребно удовлетворение. Имаше още няколко заключени врати по пътя му и дори да успееше да мине през всички, да избяга от жертвоприношението в лабораторията щеше да е трудна работа.

Колко време оставаше?

Докато тичаше надолу по коридора, извади телефона си и успя да се обади. Едва долавяше сигнала свободно от воя на сирената, но след секунда или две чу гласа на своя пилот.

— Пали птицата! — извика Алекс.

— Вече работи — чу се трескавият отговор. — Но ще бъде на косъм.

Алекс не отговори. Пилотът си знаеше работата и нищо, което му нареди Алекс, нямаше да промени факта, че минималното време за авариен старт на хеликоптер е три минути.

Отне му почти толкова време да преодолее всички врати, за да стигне до хеликоптерната площадка. По пътя към нея срещна някои от малкото наети от него изследователи и техници, които го поздравиха като спасител. Отблъсна ги, подканяйки ги да останат на местата си, а той ще се упъти към операционния център, за да изключи тревогата. Разбира се, това беше лъжа. Нямаше как лабораторията да бъде спасена, а в хеликоптера нямаше място за друг освен него.

В мига, когато изскочи от последното стълбище нагоре към хеликоптерната площадка, „Бел 407“ вече работеше на празни обороти, а витлото му се въртеше бавно отгоре. Пилотът му махна да се качва бързо.

Алекс се качи на борда и изкомандва:

— Тръгвай! — още преди да беше успял да затвори вратата.

Машината се издигна няколко метра и се наклони във въздуха, след това се понесе напред, бързайки да се отдалечи от хеликоптерната площадка, без да набере много височина. Разстоянието в която и да е посока беше единственото, което можеше да ги спаси сега. А борбата със земното притегляне беше много по-трудна от простото летене на ниска височина над тъмните води на Карибско море.

Алекс изви глава и затаи дъх, докато плаващата изследователска лаборатория — настанена на стара, заря- зана нефтена платформа, която беше купил за смешни пари — започна да се смалява зад тях.

В този момент малките, подобни на звезди точки светлина бяха погълнати от изригването на една ярка супернова.

— Дръж се! — извика пилотът.

Взривната вълна ги удари няколко секунди по-късно и ги замята като ураган, но те вече се бяха отдалечили достатъчно от нефтената платформа и не бяха изложени на опасността от пълно разрушение.