Дэвид Вуд - Шибалба

Затова неговият действителен отговор вероятно нямаше да има значение. Вероятно сега Алекс щеше да го наблюдава отблизо, внимавайки за някакви признаци на нелоялност. Неуспехът на Симпсън в постигането на резултати можеше да бъде тълкуван като бавене заради нежелание да сътрудничи и дори саботаж.

Не мога да му позволя да го направи , помисли си Дан. Но какво да направи, за да се противопостави на плана? Нямаше на кого да се довери. Лабораторията работеше с намален състав и нямаше как да знае дали може да вярва на някого от останалите.

Трябваше да каже някому.

Отговорът най-накрая го споходи, когато на компютърния екран изскочи сигнал, който го подсещаше, че е време да провери пациентите.

Мария!

Той забърза по коридора към отделението с ниво на биобезопасност IV, където държаха заразените пациенти, и бързо облече защитния костюм. Изпита такова чувство за неотложност, че се наложи с усилие на волята да потисне желанието да претупа мерките за безопасност. След цяла вечност, както му се стори, лампата на въздушния шлюз светна червено, съобщавайки му, че вече се намира в опасната зона.

Вместо да посети методично всеки от пациентите, както беше правил досега, той отиде право в стаята на Мария. Намери я точно така, както я беше оставил: застанала в своята изолационна стая да се опитва да измисли начин как да мине през стената. Сега по нея имаше червени следи: Мария беше рисувала с кървящите си пръсти.

Тя обърна глава към него, когато влезе през вратата. Той видя, че гъбичната инфекция беше напреднала до следващата степен. Лицето и ръцете ѝ бяха покрити с малки кървави точици — петехиални кръвоизливи. С усилването на треската кръвта ѝ се разреждаше, губеше фактора си на кръвосъсирване и се изливаше през капилярите, буквално избиваше през нейните пори. Дори бялото на очите ѝ сега беше кървавочервено, а по бузите ѝ се стичаха кървави сълзи.

Тя отвори уста и започна да говори, но думите бяха на същия диалект, който използваха няколко от другите пациенти. Не беше предизвикано от треската дрънкане. Алекс разпозна странните думи. Всички пациенти ги бяха използвали, както бяха рисували със собствената си кръв и телесни течности едни и същи картини. Това бяха двата единствени по рода си симптома на заразата, които Симпсън още не можеше да

разбере. Трябваше да имат някакво значение, но точно сега това беше последното, което го тревожеше.

Мария се смръщи, сякаш усети неспособността му да я разбере, пое си дълбоко дъх, преди да опита отново.

— Ума… губя си ума… умствените…

Усилието ѝ беше покъртително.

— Разбирам — отговори той, опитвайки се да ѝ спести очевидно изтощителното усилие. Онова, което щеше да ѝ каже, беше не по-малко трудно, макар и по твърде различни причини.

— Нямам никакви успехи в намирането на лечение… и започвам да се чудя дали изобщо да продължа да търся.

Думите се заизливаха от него — объркана тирада с повторения, която приличаше повече на извинение, отколкото на обяснение. Мария известно време просто го гледаше безстрастно, но след това се обърна отново към стената и продължи да рисува странните символи с кръвта си, все едно него вече го няма. Въпреки това той продължи да говори, надявайки се, че като облече обърканите си мисли в думи, по някакъв начин ще открие яснота и цел.

И по някакъв странен начин успя.

— Мария, ще ми се да те бях срещнал по-рано — каза той. — Ще ми се да приличах повече на теб. Затова се забърках в това. Нали разбираш, искам да кажа, че е част от причината. Разбира се, и парите, но повече защото исках да помагам на хората. Да открия някакво ново чудотворно лекарство, което лекува рак или… — Той въздъхна и поклати глава. — Всичко се обърка. Дори да намеря лек, това само ще влоши положението. Алекс няма да има причина да не направи своето оръжие… Сянка и светлина. Милиони ще умрат. Може би дори милиарди. А ако аз не го направя, някой друг ще го направи. Алекс просто…

Той замълча, когато му хрумна отговорът. Беше разглеждал положението от всички възможни ъгли, разсъждавал по всяка пермутация на проблема, изследвал всяко възможно действие и винаги се връщаше на тази идея. Алекс щеше да получи своето, независимо от това дали Симпсън щеше да му помогне или не.

Проблемът беше Алекс.

И просто така му хрумна какво трябва да прави.

Протегна ръка към Мария и я погали по лицето. Върховете на пръстите му, скрити под ръкавицата, се изцапаха с прясна кръв.