Клайв Касслер - Тайната на фараоните

— Не се знае — рече Пол. — Някой може да ви е видял…

— Какво правихте с онази картина? — попита Скорпион.

— Нищо. — Още докато го изричаше, Пол осъзна, че е сбъркал. Не го биваше да лъже.

— Покажи ми я.

Пол пое дълбоко дъх и посегна назад към поставката. Когато дръпна рамката, осъзна, че е хванал друга картина. На бойния кораб. Може би това беше за добро.

Докато я обръщаше да я сложи на масата пред Скорпион, той осъзна, че има оръжие в ръцете си. Завъртя се и хвърли картината като фризби. Тя удари Скорпион в корема и той се преви.

Пол скочи напред, изрита го и извика на Гамей:

— Бягай!

Огромният ръст на Пол си имаше много предимства и недостатъци. Заради него той рядко участваше в юмручен бой. Малцина избираха двуметров гигант за противник, когато си търсеха с кого да се заядат. Но в резултат подобни схватки не му бяха силата.

От друга страна, благодарение на тежестта си можеше да нанесе много мощен удар или ритник. Ботушът му изстреля Скорпион назад към двамата му приятели. Тримата изглеждаха много изненадани от нападението и като че ли не знаеха как да отвърнат на атаката на такъв грамаден и гневен мъж.

Пол не ги чака да мислят. Обърна се и хукна в другата посока. Зави зад ъгъла и видя, че Гамей бяга към една далечна врата.

— Хванете ги! — извика Скорпион.

Пол настигна Гамей точно пред вратата. Едва сега осъзна, че тя носи картината с лодката.

— Знаех си, че тичаш по-бавно от обичайното — каза той.

— Просто трябва да я имам — рече тя с най-превзетия си глас.

— Да се надяваме, че ще я задържим — каза той и отвори вратата.

Излязоха на стълбище, явно аварийно, ако се съдеше по вида му. Пол отвори тежката метална врата.

— Нагоре или надолу? — попита Гамей.

— Предполагам, че надолу ще слезем в мазето, затова нагоре.

Хукнаха по стълбите, стигнаха следващия етаж и опитаха да отворят вратата. Беше заключено.

— Продължавай — извика Пол.

Долу се чу трясък на врата. Когато стигнаха до третия етаж, Гамей бутна вратата.

— Заключена е. Тези врати не трябва ли винаги да са отключени?

Хукнаха още нагоре и видяха прозорец, от който струеше светлина.

— Това е покривът — каза Гамей.

Пол опита вратата, но и тя беше заключена. Гамей строши прозореца с рамката на картината, почисти стъклата и мина през него.

Пол я последва и се озова на покрива на музея. Малка част беше плоска и асфалтирана, но останалото беше скосено и покрито с плочи.

— Трябва да има път надолу.

Зад един участък с плочи имаше друго равно пространство с малка колибка. Приличаше точно на стълбището, по което бяха дошли.

— Насам — каза Пол.

Гамей тръгна първа, докато Пол се оглеждаше за някакво оръжие. Не видя нищо полезно и хукна след нея. Зелените плочи на покрива бяха наредени под голям ъгъл от двете страни, освен това бяха мокри и изгладени от десетилетията дъжд.

Двамата се изкатериха до плосък участък, където плочите стигаха билото. Той беше съвсем тесен и една грешна стъпка щеше да ги запрати надолу. Изминаха централната част, скочиха на асфалтовата площадка и хукнаха към вратата. Беше заключена, но лесно разбиха прозореца.

Зад тях преследвачите им се появиха покрива.

— Ти върви, аз ще ги задържа каза Пол.

— Няма начин. Вътре се справи добре, но и двамата знаем, че не си гигантска версия на Брус Ли. Ще останем заедно.

— Добре, но побързай.

Тя му подаде картината, сложи ръце на перваза и изпищя. Когато се обърна, Пол видя, че някой отвътре я е сграбчил за ръцете и я дърпа. Той я хвана за краката и задърпа в другата посока. Дърпането продължи само секунда, преди Гамей да излети навън. По устата ѝ имаше кръв.

— Добре ли си? — попита Пол.

— Напомни ми да си направя инжекция против тетанус, когато се приберем.

— Само ако си ухапана, не ако ти си ухапала някого.

— Тогава забрави.

Сега бяха в капан. Пол взе една счупена плоча от покрива, но не беше кой знае какво оръжие. Мъжът на второто стълбище започна да блъска вратата.

— Ами сега?

— Каналът — каза Пол. — Ще скочим.

Те се покатериха отново на плочите, но този път тръгнаха надолу. Гамей пазеше равновесие като планинска коза, но Пол усещаше как ръстът му пречи. Беше му трудно да се привежда достатъчно ниско, без да има чувството, че ще полети напред.

Започна да се спуска по гръб. Гамей направи същото и стигнаха до ръба. От земята ги деляха четири етажа и трябваше да прескочат два метра и половина напред.

— По-високо сме, отколкото си мислех — каза Пол.