Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Декамбре вдигна още на първото позвъняване.

— Реших да ви предупредя, господин комисар, че нашият човек премина рубикона.

— Тоест?

— Най-добре да ви прочета особените от сутринта и от обяд. Готов ли сте?

— Готов съм.

— Първата е продължението на „Дневника“ на англичанина.

— Сепис.

— Пийпс, господин комисар. Днес, без да искам видях две или три къщи с червен кръст на вратата и надпис: „Боже, пожали ни“. Тъжна гледка. Доколкото си спомням, за пръв път виждам подобно нещо.

— Не върви на добре.

— Меко казано. Червен кръст са изписвали на вратите на заразените къщи, за да се пазят минувачите. Пийпс е попаднал на първите чумави. Всъщност болестта е вилнеела от доста време в предградията на града, но Пийпс, който е живеел в квартала на богатите, още не е знаел за нея.

— А втората обява? — прекъсна го Адамсберг.

— Още по-лошо. Ще ви я прочета.

— Бавно — помоли Адамсберг.

— На 17 август тръгват слухове за болестта, много хора треперят от страх, но и много се надяват поради мотивите, изложени от прословутия доктор Ренсан. Напразно — на 14 септември чумата влиза в града. Най-напред удря по квартала Русо, където се появяват множество трупове. Понеже текстът не е пред очите ви, трябва да ви кажа, че е пълен с многоточия. Преписвачът е педант и не понася да прескочи нещо в оригиналната фраза, без да го оповести. Освен това „17 август“, „14 септември“ и „квартала Русо“ са изписани с различен шрифт. Явно е променил датите и истинското място от текста и ни го показва, като сменя шрифта. Според мен.

— А днес сме 14 септември, нали? — попита Адамсберг, който винаги бъркаше датата с един-два дни.

— Именно. Което значи чисто и просто следното: психарят ни съобщава, че днес чумата е влязла в Париж и е взела жертви.

— На улица Жан-Жак Русо.

— Дали това има предвид?

— Имам една сграда с четворки на тази улица.

— Какви четворки?

Адамсберг реши, че Декамбре е достатъчно замесен в случая, за да бъде информиран за другата част от дейността на кореспондента си. Пътьом си отбеляза, че колкото и да е образован, Декамбре нямаше представа какво означават четворките, също като ерудирания Данглар. Следователно талисманът не беше толкова известен и човекът, който го използваше, трябва да бе страхотно подкован.

— Във всеки случай — заключи Адамсберг — можете да продължите да следите историята и без мен и да я приложите към документацията си за вашите неща от живота . Ще е хубав екземпляр от колекцията ви, както и от архива на Глашатая. Колкото до риска от престъпление, мисля, че можем да го забравим. Човекът е поел по друг път, чисто символичен, както би казал помощникът ми. Защото през изминалата нощ не е направил нищо на улица Жан-Жак Русо и в никоя от засегнатите сгради. Затова пък продължава да рисува. Ще видим докога.

— Е, толкова по-добре — каза Декамбре след кратка пауза. — Нека да ви кажа, че съм щастлив, че се запознахме по-отблизо, и не ми се сърдете, ако съм ви загубил времето.

— Не се сърдя, напротив. Ценя изгубеното време.

Адамсберг затвори и реши, че съботният му ден е приключил. В регистъра нямаше нищо, което да не може да почака до понеделник. Преди да си тръгне, погледна бележника си, за да може да се сбогува с жандарма от Гранвил, като го назове по име.

На улицата слънцето се бе показало през поолекналите облаци и градът отново придобиваше морен летен вид. Адамсберг свали сакото си, преметна го през рамо и бавно се отправи към реката. Парижани сякаш забравяха, че имат река. Колкото и да бе мръсна, Сена с мудното си движение, с мириса си на влажно бельо и с птичите песни бе едно от местата, където той обичаше да се усамотява.

Докато спокойно се приближаваше до реката по малките улички, Адамсберг си каза, че всъщност е добре, дето Данглар остана да изтрезнява у дома. Предпочиташе да погребе случая с четворките без свидетел. Данглар се оказа прав. Ексцентричен художник или вманиачен символист, смахнатият с четворките се подвизаваше във вселена, която не го засягаше. Адамсберг бе загубил и толкоз по-добре — не му пукаше. Комисарят не влагаше никакво самолюбие в сблъсъците си със своя помощник, но все пак се радваше, че е понесъл загубата сам. В понеделник щеше да му каже, че е сгрешил и че четворките ще се наредят до анекдота за гигантските калинки от Нантьой. Кой му бе разказал тази история? Фотографът, онзи с луничките. Как му беше името? Вече не си спомняше.

В понеделник Адамсберг съобщи на Данглар, че със случая с четворките е приключено. Като възпитан човек Данглар не си позволи никакъв коментар и се задоволи само да кимне.