Във вторник в четиринайсет и четвърт позвъниха от първи район, за да го уведомят, че са открили труп на улица Жан-Жак Русо номер 117.
Адамсберг остави слушалката изключително внимателно, както човек прави през нощта, когато не иска да събуди някого. Само че това ставаше посред бял ден. И той не се опитваше да бди над съня на другите, а сам да се приспи, безшумно да премине в света на забравата. Познаваше тези мигове, когато собствената му природа го безпокоеше толкова, че се молеше някой ден да изпадне в състояние на окончателно затъпяване и безсилие, да се свие на топка и да остане така завинаги. Тези мигове, в които се оказваше прав противно на здравия разум, не бяха от най-добрите. Те го сполитаха за кратко и тогава сякаш внезапно усещаше как над него тегне пагубният дар, с който го бе удостоила при раждането му някоя изкуфяла зла фея, произнесла над люлката му думите: „След като не ме поканихте на кръщенето — в което нямаше нищо чудно, тъй като бедните му като църковни мишки родители сами бяха отпразнували раждането му някъде вдън Пиренеите, увивайки го в дебело одеяло, — след като не ме поканихте на кръщенето, дарявам това дете със способността да предусеща гадорията там, където никой не я допуска“. Или нещо подобно, изречено на по-добър стил, понеже злата фея не е неграмотна, нито проста, Боже опази.
Моментите на душевен дискомфорт не траеха дълго. От една страна, защото Адамсберг нямаше никакво намерение да се свива на топка, като се има предвид, че изпитваше потребност да се движи през половината ден и да стои прав през другата половина, а от друга, защото не вярваше, че притежава каквато и да е дарба. Предчувствието му по повод на четворките в крайна сметка беше съвсем логично, дори ако логиката му не беше толкова отчетлива, колкото логиката на Данглар, дори ако бе неспособен да очертае размазания й силует. Онова, което му изглеждаше очевидно, бе, че четворките бяха замислени от самото начало като заплаха, така ясна, както ако авторът им бе написал върху вратите: „Аз съм тук и се пазете“. Все така очевидно заплахата се бе уплътнила и приела очертанията на истинска опасност, когато Декамбре и Льогерн дойдоха да му съобщят, че през същия ден се е появил предизвестител на чума. Очевидно човекът с удоволствие говореше за дирижирана от самия него трагедия. Очевидно нямаше да спре насред път, очевидно в обявената с такава мелодраматична точност смърт трябваше да има труп. Логично, дотолкова логично, че Декамбре се плашеше от същото.
Чудовищният мизансцен на автора, високопарният му стил, сложността на замисъла не смущаваха Адамсберг. В самата им странност имаше нещо класическо, типично за редкия вид убийци, измъчвани от монументална и потъпквана гордост и издигнали се на пиедестал, съответстващ на преживяното унижение и на амбициите им. По-неясно и дори неразбираемо беше прибягването до стария символ на чумата.
Комисарят от първи район беше категоричен — според първите сведения от полицаите, открили тялото, то било черно.
— Потегляме, Данглар — каза Адамсберг, минавайки покрай кабинета на помощника си. — Съберете спешния екип, имаме труп. Съдебният лекар и техниците вече са на път.
В подобни моменти Адамсберг умееше да бъде сравнително експедитивен и Данглар побърза да свика хората и да тръгне, без да е получил някакво обяснение.
Комисарят изчака двамата лейтенанти и сержантът да седнат отзад в колата и задържа Данглар за ръкава.
— Момент, Данглар. Няма нужда да ги безпокоим предварително.
— Жюстен, Воазне и Керноркян — уточни Данглар.
— Плодът падна от дървото. Трупът е на улица Жан-Жак Русо. Сградата е наскоро белязана с обърнати четворки.
— Мамка му — каза Данглар.
— Мъж на трийсетина години. Бял.
— Защо казвате „бял“?
— Защото тялото му е черно. Кожата му е черна, почернена. Езикът му също.
Данглар смръщи чело.
— Чумата — каза той. — „Черната смърт“.
— Точно. Но не мисля, че този човек е умрял от чума.
— Откъде сте толкова сигурен?
Адамсберг помръдна с рамене.
— Не знам. Изглежда прекалено. Във Франция няма чума от време оно.
— Винаги може да се инжектират бацили.
— Обаче трябва и да се намерят отнякъде.
— Не е невъзможно. Научните институти са тъпкани с йерсинии. Има ги и в Париж и може да се узнае къде. На тези тайни места битката продължава. Ловък и осведомен човек би могъл да си ги достави.
— Кое, йерсиниите?
— Това им е родовото име. Фамилия, малко име: Yersinia pestis . Качество: чумен бацил. Професия: исторически килър. Брой на жертвите: десетки милиони. Подбуди: наказание.
Читать дальше