Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

— Ало? Доктор Уайлд, вие ли сте?

— Аз съм — увери я Нина.

— Благодаря ви, че се обадихте. — В гласа ѝ се усещаше облекчение. — Съгласна ли сте да се срещнем?

— Помните ли мястото, за което ви споменах?

— Кафенето? Да, Джоуи знае къде се намира. Може ли да се видим още сега?

— Да, предполагам — отвърна Нина, чудейки се дали иска да се захваща с това. — Ще бъда там след… петнайсет минути.

— Чудесно! Ще ви чакам. Доктор Уайлд, много ви благодаря, че правите това за мен. До скоро. — И затвори.

Нина простена от досада и тръгна към кафенето. Искаше всичко да свършва по-бързо.

Ийст вилидж не се беше променил много за двете години, откакто го беше напуснала; някои магазини и ресторанти бяха сменили собствениците си и няколко сгради бяха реновирани, но „52 Пърк-ъп“ изглеждаше по същия начин, както едно време. Картините по стената в дъното бяха на други местни художници, сервитьорите бяха различни, но всичко останало си беше все така бохемско, както някога.

Освен това беше и малко; за няколко секунди щеше да разбере коя е Мейси, дори да не беше скочила да я посрещне.

— Доктор Уайлд! Здравейте!

— Явно вие сте Мейси — рече Нина, приближавайки се към масата ѝ. Мейси Шариф изобщо не изглеждаше така, както беше очаквала; смяташе, че щом участва в толкова важни разкопки, като тези на Сфинкса, ще бъде поне аспирантка. Но изключително привлекателното младо момиче с черна коса, вързана на опашка, което седеше пред нея, беше твърде малко дори за абсолвентка, може би беше още тийнейджърка. Освен това беше облечена като за ваканция, а не като студентка — освен ултра късата дънкова пола, тя носеше прилепнала маркова блузка, която подчертаваше бюста ѝ. През ума на Нина мина злобната мисъл, че Бъркли сигурно я е избрал не заради академичните ѝ постижения, но тя бързо се засрами от нея. Не знаеше нищо за момичето; поне можеше да я остави да се докаже.

— Да, аз съм. Здравейте. — Мейси изглеждаше наистина поласкана от срещата; може наистина да ѝ беше почитателка. — Толкова се радвам, че Лола е успяла да се свърже с вас. Опитах да ви се обадя на номера в телефонния указател, но телефонът беше изключен. Реших да ви посетя лично, но портиерът каза, че сте се преместили.

— Да, преди няколко месеца. — Нина усети леко притеснение; възможно беше Мейси да не е просто почитателка, а фанатичка. Но момичето изглеждаше съвсем нормално и достатъчно учтиво.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря. — На масата седеше още един човек, момче на възрастта на Мейси с изкуствен тен, огърлица от дървени мъниста и щръкнала коса, която го правеше да изглежда като герой от японски комикс. Момчето бързо огледа Нина от глава до пети, след което отново заби поглед в гърдите на Мейси.

— Здравейте — кимна му Нина.

Младежът изсумтя нещо в отговор.

— Сигурна ли сте? — попита Мейси. Нина кимна утвърдително. — Аз бих пийнала нещо. Джоуи, ще ми вземеш ли капучино? Искам да поговоря с доктор Уайлд насаме.

Джоуи отново изсумтя и стана.

— Ще седна ей там, за да държа вратата под око.

Нина погледна заинтригувано Мейси.

— Има ли нещо, което трябва да знам?

— Скоро ще ви кажа. Моля, седнете. — Нина се разположи на стола срещу нея. — Джоуи просто се грижи за мен. Той е приятел от колежа — е, приятел с екстри. — Тя се ухили, а Нина се почувства неудобно от откровеността ѝ. — И единственият човек в Ню Йорк, когото познавам. Аз съм от Маями.

— Хубаво — отвърна Нина, не особено заинтригувана. — За какво искахте да говорим?

Мейси се изпъна на стола си.

— Отдавна исках да се срещна с вас. Вие сте моята героиня!

— Наистина ли? — Нина усети лек гъдел в стомаха; от доста отдавна никой не ѝ беше правил професионален комплимент.

— Абсолютно! Заради вас избрах да специализирам археология. Не бях сигурна какво точно искам да уча, но тогава прочетох това и си помислих: мили боже, това е страхотно! — Тя извади от чантата си няколко леко опърпани страници от списание и ги остави на масата.

Нина веднага ги разпозна — това беше статия за откриването на Атлантида отпреди година и половина. Една от снимките беше нейната фотография, на която тя гледаше гордо. По-младото ѝ аз беше вързало косата си на опашка, както ѝ харесваше да я носи тогава, и както сега Мейси носеше своята.

— Ъ-ъ-ъ, да — каза Мейси смутено и попипа косата си. — Взех назаем вашия вид, така да се каже. Мислех си, че ако работя за вас… Надявам се, че нямате нищо против.

— Не, съвсем не — отвърна Нина и усети как смутено се изчервява.