Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

Нина огледа улицата.

— Може и така да се каже.

— Аз съм отседнала при един приятел в Ийст вилидж. Възможно ли е да се срещнем?

— Всъщност сега съм тръгнала към Манхатън — изтърси Нина, без да се замисли, преди да осъзнае, че е пропиляла шанса си учтиво да отклони поканата. — Но не знам дали ще намеря време днес.

— Готова съм да се срещна с вас където и да е, когато и да е — само ми отделете десетина минутки.

— За какво?

— Става въпрос за разкопките на доктор Бъркли в Египет.

Споменаването на Бъркли я върна към предишния ден и унизителната среща с Ротшилд, което въобще не подейства като стимул да приеме молбата на Мейси.

— Тези разкопки нямат нищо общо с мен — каза тя. — Ако искате да говорите за тях, по-добре се обърнете към някой в АСН.

— Не, наистина трябва да покажа това на вас ! Лично. Щом го видите, веднага ще разберете защо. Моля ви, доктор Уайлд! Само десет минутки. Дори пет. Много е важно.

Умоляващият ѝ глас звучеше наистина искрено.

— Вижте — каза най-накрая Нина, — имам среща с една приятелка, с която по-късно ще вечеряме заедно. Можем да се видим за малко след това. — Ийст вилидж беше старият ѝ квартал, намираше се недалеч от мястото, където щяха да вечерят с Лола. Тя се опита да се сети за някое местенце, което да се намира близо до станцията на метрото, за да може след това да се прибере бързо. — На Седма, близо до Второ авеню има едно кафене, нарича се „52 Пърк-ъп“. Ако ми остане време, може да се срещнем там. Но нищо не мога да обещая.

— Страхотно — отвърна Мейси с очевидно облекчение. — Благодаря ви, доктор Уайлд. Благодаря, че ми се обадихте.

— Няма проблем. Довиждане. — Нина прекъсна връзката, чудейки се какво да измисли, за да се отърве безболезнено от Мейси. Каквото и да имаше да казва за разкопките на Бъркли, това не я засягаше.

Но пък за десет минути нямаше да умре.

Еди забеляза дългата опашка пред нощния клуб в края на улицата. Макар че беше сравнително рано, хората се бяха струпали отпред с надеждата да успеят да се вмъкнат в един от най-популярните клубове на Горен Ийст Сайд.

— Изглежда яко, а? — рече Грант, докато яркооранжевото му ламборгини се носеше плавно по улицата. За ежедневните си обиколки из Ню Йорк актьорът разчиташе на показната анонимност на лимузините под наем, но когато искаше да бъде забелязан, вземаше много по-ефектно превозно средство.

— Виж каква тълпа — по дяволите, виж какви крака! — Той свали прозореца, за да огледа по-добре момичетата с къси полички, които чакаха да влязат. Колата вече беше привлякла вниманието и когато хората осъзнаха, че зад волана ѝ седи холивудска звезда, реакцията им можеше да се сравни с избухването на безредици. Грант ги дари със скъпата си усмивка и махна с ръка, форсирайки двигателя така, че да им позволи да усетят частичка от 631-те конски сили на суперавтомобила.

Част от тротоара пред входа на клуба беше оградена с кадифени въжета: ВИП секцията. Грант спря пред нея и едно момче в униформа притича да вземе ключовете за колата. Той слезе от нея и се изправи пред плеядата щракащи телефони. Никой не потърси името на Еди във ВИП списъка, макар да не го посрещнаха като звезда.

— Хей, момчета, той е с мен — каза Грант на двамата биячи, които застанаха пред Еди със скръстени на гърдите ръце. — Всичко е наред, това е бодигардът ми.

— Тоя дребосък? — избоботи по-едрият от двете горили и се ухили.

Еди го изгледа унищожително. След кратко колебание двамата биячи отстъпиха встрани и той последва Грант във вътрешността на клуба. Мощен рев зад гърба им показа, че ламборгинито е поело към паркинга, който се намираше по-надолу по улицата.

Клубът беше на три нива. Най-долу се намираше приличащият на яма дансинг, а на по-високата секция се виждаше дълъг, осветен с неонови лампи бар. Над тях висеше остъклен балкон: ВИП салонът. Музиката беше модерна, също като странните прически на клъбърите, и Еди нямаше представа коя е групата.

— Боже, чувствам се ужасно стар — промърмори той, докато вървеше след Грант към балкона.

След прекрасния следобед и вечерята с Лола, Нина почти се беше отказала да звъни на Мейси; всъщност я беше забравила напълно, докато не отвори чантата си, за да провери дали има пропуснати позвънявания, и не видя бележката. Можеше просто да свие рамене и да се прибере у дома, но острото чувство на вина, което я прониза, я накара да промени мнението си.

Нямаше никакви съобщения, затова отново набра номера на Мейси. Вдигна ѝ същият мъж, със същия подозрителен глас, а отнякъде чу Мейси да се обажда: „Тя ли е? Джоуи, дай ми телефона!“. След секунда гласът ѝ се разнесе в слушалката: