Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

— Забавлявайте се, господин Торн — отвърна Еди, докато Грант влизаше вътре. Поклати глава и леко се усмихна. Работодателят му беше живото доказателство, че някои хора са готови да повярват на всичко.

Поне „Храмът на Озирис“ изглеждаше напълно безобиден, шантав култ.

Няколко часа по-късно Еди се прибра у дома.

— Как мина в ООН? — попита той, щом влезе в апартамента. После забеляза празната бутилка вино. — Ох.

— Мина наистина ужасно — отвърна намръщено Нина. Няколко часа по-рано се беше обадила на Хогарт и мисълта, че трябва да преразказва отново спора си с Ротшилд я ядоса. — Нищо не успях да постигна, а Морийн се държа като истинска кучка; накрая ме накара да се чувствам ей толкова голяма. — Тя протегна треперещата си ръка към него и разтвори палеца и показалеца си на един сантиметър един от друг. — Не трябваше въобще да ходя. Нямаше да отида, ако не ме беше накарал.

— Не съм те карал — възрази Еди.

— Напротив! Със същия успех можеше да ме занесеш там на гръб!

Той поклати глава.

— Господи! Ротшилд те е ядосала, защо си го изкарваш на мен?

— Защото ти си тук! — извика тя. — Направо да не повярва човек.

— О, за бога! — въздъхна Еди. — Престани. Бях на работа! Вчера ти предложих да поговоря с Чарли, а ти ми каза да не го правя.

Споменаването на Чарли я подсети нещо.

— Къде беше тази сутрин? Опитах се да ти се обадя, но не ми вдигна.

— Защото работех. Когато съм на работа, не мога да провеждам лични разговори. Знаеш го много добре.

— Но когато ти се обадих, не беше на работа. Чарли ми звънна — не можел да се свърже с теб и попита дали знам къде си.

Той се поколеба, смутен.

— Кога е било това?

— След като излязох от ООН. Някъде към един и половина.

— А, да, вярно. Бях с Грант Торн.

— Странно — рече Нина със съвсем невесел глас. — Чарли ми каза, че си на работа чак късно вечерта.

Почти можеше да чуе звука от скърцащия му мозък.

— Така стана, защото… направих услуга на Грант. Извън работа.

— Що за услуга?

— Искаше да отида да му взема портокалов сок. — Виждайки подозрителното ѝ изражение, той продължи: — Сериозно ти говоря! Проклетият кучи син го домързя да прекоси една улица, за да си купи сам!

— Мислех, че в договора ти има клауза, че не се занимаваш с подобни неща. Все пак си бодигард, а не иконом.

— Ами като ми предложи да ми плати петстотин долара, някак си забравих за нея.

— Платил ти е петстотин долара , за да му купиш портокалов сок?

Той измъкна от джоба на якето си банкнотите, които беше получил предишния ден, и ги хвърли на масата.

— Виждаш ли? Човекът наистина има повече пари, отколкото здрав разум.

Нина погледна подозрително парите. Познаваше Еди достатъчно добре, за да разбере кога увърта, а този път изглеждаше доволен от бързата си мисъл. Може би Грант Торн наистина беше проявил абсурдна щедрост, макар да ѝ се струваше, че тук имаше още нещо.

— Какво прави през останалото време? Портокалов сок се купува бързо.

— Да беше видяла опашката — отвърна той с широка усмивка, която бързо изчезна под погледа на Нина. — Да, свърших и още нещо… Срещнах се с един приятел.

Погледът ѝ се напрегна.

— Приятел или приятелка?

— Приятел полицай .

За голямо негово облекчение Нина не се заяде, че това не пречи да е едновременно полицай и жена. Вместо това каза:

— Не знаех, че имаш приятели полицаи.

— Извинявай. Не знаех, че трябва да ти представя пълен списък на всичките си връзки по света. Аз имам много приятели!

Тя не беше сигурна дали той нарочно наблегна на това „аз“, но нямаше намерение да го остави без коментар.

— За разлика от мен ли имаш предвид?

— Това пък откъде ти хрумна? Никога не съм казвал, че нямаш никакви приятели.

— Хубаво. Защото аз имам приятели. Имам… — Тя се замисли и лицето ѝ се смръщи, докато обмисляше отговора. — Имам Пайпър.

— Която се премести в Сан Франциско.

— Мат! Мат Трули ми е приятел!

— Не си разговаряла с него от месеци.

— Но си остава мой приятел! Освен това Лола! — добави Нина, размахвайки триумфално ръка. — Лола ми е приятелка. Всъщност двете ще вечеряме заедно утре. Така че, да, имам приятели.

— Никога не съм твърдял, че нямаш! Защо го приемаш толкова навътре?

— Защото… защото има нещо друго, което ме потиска — призна тя. — Почти всичките ми приятели са археолози или историци. И тъй като медиите ме направиха на пух и прах, те се държат с мен така, сякаш съм радиоактивна.