Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

— Шабан няма да се върне там — предупреди го Еди. — Той взе онова, от което се нуждаеше.

— Да, канопа, за който ми споменахте — обърна се Асад към Нина. — Сериозно ли говорите? Вярвате, че Шабан ще го използва, за да създаде биологично оръжие?

— Той със сигурност го вярва — отвърна Нина. — Освен това разполага с ресурсите на Храма на Озирис — е, всъщност най-вероятно вече е прекръстен на Храма на Сет. От онова, което видях в Швейцария, съдя, че е напълно способен да го направи.

Асад се намръщи.

— Може би, но оръжията за масово поразяване не влизат в моята сфера на дейност. А без доказателство не мога да убедя властите да предприемат някакви действия срещу него.

— Но има нещо, което е във вашата сфера — каза Нина. — Зодиакът от Сфинкса. Сигурна съм, че той е при Шабан — Озир го изпрати обратно в Швейцария. Дори му беше избрал място в залата, където държи озирисовата си колекция.

— Ако зодиакът е при Шабан — рече замислено Асад, — това определено ще е достатъчно за предприемане на действие. Все пак той е египетски гражданин, а нашето правителство има много отрицателно отношение към крадците на археологически ценности.

Еди погледна войниците.

— Ще изпратите няколко от тях да го върнат обратно?

— Боя се, че не мога да коментирам мисиите на спецчастите извън страната — отвърна египтянинът с лека, но многозначителна усмивка.

— А ако междувременно успеете да намерите доказателство, че той произвежда биологични оръжия — обади се Нина, — тогава ще направите нещо по въпроса, нали?

— Със сигурност. Но първо ще ми трябва доказателство, че зодиакът е у него.

Нина погледна към Еди.

— Което означава, че трябва да се върнем обратно в щаба на Храма на Озирис.

— И как ще го направите? — попита Мейси. — Та ние го видяхме — мястото прилича на крепост. Защото всъщност е било крепост! Този път няма да ви пуснат вътре просто ей така.

— Може би не — рече замислено Еди, — но има един човек, когото биха пуснали…

Швейцария

Мека светлина обливаше високите стени на замъка — последните лъчи на слънцето се скриваха зад високите алпийски върхове. Пирамидата във вътрешния двор придоби съвсем различен вид, когато неоновите светлини по ръбовете ѝ се включиха и наситеният лъч на върха на черната стъклена постройка се стрелна нагоре към Полярната звезда: намек за древните египетски богове.

Покрай езерото се появиха други светлини, които свиха по краткия път към замъка и спряха пред портите. Лъскав черен мерцедес със затъмнени стъкла, почти толкова тъмни, колкото боята му. Но в отговор на запитването по интеркома не се показа шофьорът; вместо това стъклото на задния прозорец плавно се спусна, разкривайки единствения пътник на задната седалка.

— Здравейте — произнесе Грант Торн и блестящата му усмивка на филмова звезда проблесна към камерите. — Халид Озир ме покани да посетя Храма на Озирис. И ето че дойдох!

— Какво ви води тук, господин Торн? — попита Шабан с вяла усмивка, която едва успяваше да прикрие презрението и подозрителността му.

Грант се намести удобно на кожения диван в приемната на Озир.

— Дойдох в Швейцария, за да се срещна с някои от спонсорите на следващия ми филм — хората с пари трябва да се ухажват, нали? — ухили се той. — И тъй като съм тук, си помислих, че мога да приема поканата на господин Озир да гледаме заедно някои от неговите филми. Той тук ли е?

— Брат ми е… извън страната — отвърна Шабан.

— О-о-о, жалко! Кога ще се върне?

Шабан го изгледа с крива усмивка.

— Няма да е скоро. Но може би не сте дошли напразно. Тази вечер Храмът ще проведе специална церемония — можете да присъствате. Ако докажете вярата и лоялността си, ще бъдете възнаградени.

— Супер — рече Грант. — Но след като господин Озир не е тук, кой ще проведе церемонията?

— Аз. — Усмивката на Шабан се разшири и се изпълни със самодоволство.

Някой почука по вратата. Влезе едър мъж с посивяла коса: Лоренц, чието лице все още носеше белезите от борбата в Залата на летописите.

— Първият автобус пристигна.

Шабан кимна и се обърна към Грант.

— Трябва да се подготвя за церемонията. Изчакайте тук — някой ще дойде да ви вземе.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Грант, докато двамата мъже излизаха от стаята. Той изчака няколко секунди, след което извади от джоба си телефон, който беше на линия. — Чухте ли го?

— Да — отвърна Нина.