Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

— Добре де, ти какво предлагаш? — попита той. — Не можем просто да тръгнем напред и да се опитаме да го блокираме с молитви.

— Няма да вървим — обади се Мейси, като се вгледа отблизо в йероглифите. — Мисля, че от нас се очаква да бягаме. Този текст отново ни предупреждава каква ужасна съдба ни очаква и така нататък, но завършва с нещо като „побързайте към Озирис“. Или „движете се бързо“, може би. „Движете се бързо към Озирис.“

— Оставили са подсказка? — рече изненадана Нина. Край другите арити нямаше нищо такова.

— Добавили са само няколко символа. — Мейси ги посочи в края на текста. — Всичко останало е същото като досега. Лесно е да бъдат пропуснати. Сигурно и при другите е имало, но сме ги пропуснали.

— Значи трябва да препуснем по коридора? — рече Еди, като отново освети прохода. — Малко рисковано е, не знаем какво има зад ъгъла.

— Онзи, който реже глави, най-вероятно.

— Да, много ме успокои! — Той прибра чука в раницата си и се стегна. — Добре. Значи ще трябва да тичаме като египтяни. — Той погледна към Нина. — Готова ли си?

— Да действаме — рече тя.

— Ако ме накълцат на парчета, да знаеш, че ще ти сритам задника в отвъдното. Мейси? — Мейси кимна. — Добре. Три, две, едно… давай!

Те прекосиха тичешком прага.

Остриетата останаха неподвижни.

Фенерчето на Нина осветяваше едната стена на коридора, Еди осветяваше другата, а Мейси тичаше след тях. Изминаха три метра, шест, стъпките им отекваха в коридора. Девет… Завоят бързо се приближаваше…

Под крака на Нина със скърцане се размърда една плоча.

Тя изтръпна от страх, но остриетата не помръднаха.

Зад тях обаче се разнесе звук. Някакъв механизъм се задейства с глухо потракване и непрекъснато почукване на метал в метал.

Отброяване.

— Определено трябва да тичаме — изпъшка Еди, забавяйки леко на ъгъла, за да пропусне жените напред. Той се обърна и освети коридора…

Ж-ж-т!

Остриетата при входа на коридора се изстреляха напред, последвани от тези, които се намираха срещу тях, готови да насекат всеки, който имаше нещастието да се намира там. Корозията и времето си бяха взели своето, някои от мечовете се счупиха или се откъснаха от пантите си и се удряха в отсрещната стена — но въпреки това си оставаха смъртоносни, каквато беше и идеята на създателите им.

— По дяволите! — извика Еди, побягвайки след Нина и Мейси. Смъртоносната вълна се приближаваше застрашително към тях. — Бягайте, бързо!

На Нина не ѝ трябваше да вижда какво става, за да побегне още по-бързо; приближаващият се звук беше достатъчно ужасяващ. Фенерчето ѝ освети нещо, което първоначално помисли за край на коридора, но тогава забеляза колоните, маркиращи следващия арит.

Онзи, който реже глави.

От трън…

Изскочиха остриетата край завоя, последвани от онези в късия коридор, приближавайки се застрашително към тях тримата.

Нина забеляза нещо на стените зад колоните. Още прорези — но само по един от двете страни, приблизително на нивото на човешки врат.

И те тичаха право към тях.

Тя дори не успя да извика предупредително на Еди и Мейси — те почти бяха стигнали колоните, следвани от желязната вълна…

Нина протегна ръце, прегърна ги през раменете — и скочи напред със засилка. Допълнителната тежест накара Мейси да залитне напред, а Нина повлече Еди след себе си. Тримата се претърколиха през прага тъкмо навреме, за да видят два големи въртящи се диска да се изстрелват от стените на косъм от главите им.

— Дявол да го вземе! — избъбри Нина, опитвайки се да пропълзи по-далеч от скърцащите назъбени остриета. — Не са се шегували, като са измисляли името!

Еди изчака двата диска да спрат, преди да стане и да се доближи до коридора, докосвайки едно от остриетата. Той очакваше съпротива, но то се раздвижи лесно, макар и шумно на ръждясалата си панта; след шест хилядолетия чакане, силата на замаха беше счупила механизма.

— Поне ще можем да се върнем спокойно.

— Успяхме — каза задъханата Мейси. — Преминахме — това беше последният капан! — Тя се поколеба. — Нали?

— Ако йероглифите казват истината, значи да — увери я Нина. Въпреки това тя се огледа предпазливо. Пред тях започваше нов коридор, който завиваше и се спускаше надолу.

Тя надникна зад ъгъла. Надолу водеха няколко стъпала, които стигаха до две колони.

Но те не приличаха на онези, които маркираха аритите. Тези бяха съвсем различни.

Великолепни.

— О, елате да видите! — рече тя възхитено, без да смее да диша.