Джон Ле Карре - Убийство от класа

Смайли не каза нищо, а и Ейлса прояви благоразумието да замълчи. Оттук нататък разговорът беше в ръцете на Смайли. Мълчанието не го обезпокои, но изглежда обезпокои Роуд.

— Няма да е редно, никакъв смисъл няма в това — продължи той. — Господин Гластон се съгласи с мен. Говорих с него вчера преди заминаването му и той се съгласи. Просто не мога да позволя да напишете статията.

— Защо?

— Как да ви кажа, известно е на твърде много хора. Горкият господин Кардю, и с него разговарях. Той знае много, добре познава Стела, затова го помолих за мнението му. Той проявява разбиране за моето преминаване към англиканската църква, но за мен беше непоносимо да гледам как тя ходи на църква всяка неделя и стои на колене — Роуд поклати глава. — Така не бива. Така вярата на човек изглежда смешна.

— И какво ви каза господин Кардю?

— Каза, че не ние сме съдниците, че трябва да оставим господ да отсъди. Но аз му обясних, че няма да е редно, хората я познават и са наясно какво е направила, а пък ще прочетат какво пише в „Гласа“. Ще сметнат това за лудост. Кардю изглежда не ме разбра. Но аз не мога да го позволя, господин Смайли.

Отново за известно време се възцари мълчание. Роуд седеше, без да помръдва, само много леко поклащаше глава. После отново заговори:

— Отначало не повярвах на стария господин Гластон. Той ме предупреди, че Стела е лош човек, но аз не му повярвах. По това време те, Стела и баща й, живееха на хълма, на Прещиповия хълм, на крачка от черквата. У тях прислугата никога не се задържаше, така че Стела вършеше по-голямата част от домакинската работа. Понякога, в неделя сутрин след черква, се отбивах. Стела се грижеше за баща си, готвеше му и тъй нататък и аз непрекъснато се чудех с какво сърце ще поискам ръката й от господин Гластон. Семейство Гластон бяха от големците на Бранксъм. По това време бях учител в тамошната гимназия. Позволиха ми да взема някои часове, докато готвех дисертацията си, и тогава реших, изкарам ли си изпита, да предложа брак на Стела. В неделята, когато излязоха резултатите, отидох у тях след утринната служба. Отвори ми самият господин Гластон и ме отведе право в кабинета си. От прозореца се виждат половината керамични фабрики на Пул, а отвъд тях е морето. Господин Гластон ме покани да седна и рече:

— Зная за какво си дошъл. Станли. Искаш да се ожениш за Стела. Но ти не я познаваш.

— Идвам ви на гости от две години, господин Гластон — казах аз, — и смятам, че вече съм взел решение.

Тогава той започна да ми разказва за нея. Не съм си представял, че мога да чуя човешко същество да говори така за собственото си дете. Той каза, че Стела е лоша, че е лоша по душа, че е изпълнена със злоба. Затова слугите не се задържали у тях. Каза ми, че тя се преструва, че се прави на любезна и сърдечна, докато хората не й разкажат всичко за себе си, а после ги обижда, като злослови по техен адрес и разпространява полуистини, полулъжи. Каза ми още много неща, но аз не му повярвах, не повярвах на нито една негова дума. Струва ми се, че тогава си изпуснах нервите — нарекох го ревнив старец, който иска да задържи икономката си, лъжлив, завистлив старец, желаещ неговото дете да му слугува до самата му смърт. Казах му, че Стела е добра, а лошият е той и започнах да крещя: „Лъжец! Лъжец!“ Той сякаш не ме чуваше, само клатеше глава, затова изтичах в хола и извиках Стела. Мисля, че дотогава бе стояла в кухнята. Дойде, прегърна ме и ме целуна… След месец се оженихме, получих ръката й от стареца. На венчавката той се ръкува с мен и каза, че съм чудесен човек, а аз си помислих за него, че е стар лицемер. Даде ни пари, даде ги на мен, не на нея — две хиляди лири. Реших, че може би го прави като извинение за ужасните неща, които ми беше наговорил, затова по-късно му изпратих писмо, в което писах, че му прощавам. Той не ми отговори и оттогава насам го виждах рядко… Година или малко повече от година бяхме щастливи в Бранксъм. Стела беше точно такава, за каквато я мислех: прибрана и непретенциозна. Обичаше да правим разходки и да се целуваме на портичките между пасищата, понякога държеше да си придаде малко важност и ходехме официално облечени на вечеря в „Долфин“. Не се срамувам да си призная, че тогава това беше от голямо значение за мен — не ходех къде да е, при това ходех там с дъщерята на господин Гластон. Той членуваше в Ротарианския клуб, участваше в ръководството му, изобщо беше важна личност в Бранксъм. Стела обичаше да ме дразни за това, и то пред чужди хора, и аз малко се притеснявах. Спомням си, че веднъж, когато бяхме в „Долфин“, там имаше един келнер. Джони Раглан, мой съученик. Джони беше доста разпилян и след завършването на гимназията не се беше занимавал с кой знае какво, главно тичаше подир момичетата и се забъркваше в неприятности. Оказа се, че Стела го познава — кой знае откъде. Махна му като седнахме. Джони дойде и Стела го накара да донесе още един стол, за да седне при нас. Управителят бълваше змии и гущери, но не посмя да направи нищо, понеже това беше дъщерята на Самюел Гластон. Джони стоя при нас, докато вечеряхме, а Стела го разпитваше за училището и за мен като малък. Джони се радваше до немай-къде и стана много нахален, взе да разправя, че съм бил свястно и добро момче и тъй нататък, но че той, Джони, доста ме е пердашил — все лъжи, но Стела го насърчаваше. По-късно й направих забележка — казах й, че няма да пръскам пари в „Долфин“, за да слушам измислиците на Джони Раглан, а тя веднага настръхна като котка. Заяви, че парите са нейни и че Джони в никакъв случай не струва по-малко от мен. После ми се извини, целуна ме и аз се престорих, че й прощавам…