Джон Ле Карре - Убийство от класа

По лицето на Роуд избиха капчици пот. Той говореше бързо, думите му се застъпваха. Приличаше на човек, който разказва кошмар, сякаш споменът още не го беше напуснал, а страхът бе останал наполовина. Замълча и втренчи поглед в Смайли, като че очакваше от него отговор, но Смайли, с безизразно лице, чиито очертания бяха застинали, гледаше надалеч.

— После заминахме за Карне. Тъкмо бях започнал да чета „Таймс“, и видях съобщението. Търсеха преподавател по научните дисциплини и аз кандидатствах. Господин Д’Арси проведе разговор с мен и ме взеха на работа. Едва след като се преместихме в Карне, разбрах, че баща и е казвал истината. Дотогава тя не беше много набожна, но с пристигането ни се развихри. Знаеше, че с това ме злепоставя, че ще ме наскърби. Как да ви кажа… Бранкъмската черква е голяма и хубава, там нямаше нищо странно човек да е баптист. Но в Карне не е така, черквата е сбутана постройка с тенекиен покрив. Стела искаше да се разграничава, напук на колежа и на мен, като се преструва на смирена. Нямаше да имам нищо против, ако тя беше искрена, но тя не беше и господин Кардю го знаеше. Той, господин Кардю, опозна Стела. Може и баща й да го беше предупредил. Както и да е, той едно време е живял на Север и добре познаваше семейството. Доколкото зная, писал си е с господин Гластон, а може и да го е посещавал по някакъв повод… В Карне Стела започна добре. Местните хора много й се радваха — съпруга на преподавател, а ходи в баптистката църква. Такова нещо се случваше за пръв път. После тя се зае да подкрепи апела за бежанците: събираше дрехи и тъй нататък. Госпожица Д’Арси, сестрата на господин Д’Арси, вършеше това в колежа, но Стела реши сама да се заеме и да я надмине, да събере от баптистите повече помощи, отколкото госпожица Д’Арси от колежа. Аз обаче се досетих за намеренията й, досети се и господин Кардю, а накрая и местните жители. Стела беше само уши. Поглъщаше и най-дребната клюка или гадост. Понякога, когато се прибираше вечер у дома — в сряда или петък, след като е събирала помощи в черквата, — щом си свалеше палтото, започваше да се смее и аз си мислех, че е полудяла. „Пипнах ги! Пипнах ги! — викаше тя. — Научих всичките им тайни, държа ги в шепата си, Стан!“ Така казваше, а онези, които узнаваха това, започваха да се страхуват от нея. Бог ми е свидетел, всички се занимават с клюки, но не за да извличат облаги от тях не го вършат като Стела. Тя беше коварна — принизяваше всичко почтено и добро и го каляше. Поне десетина души си бе набелязала. Например Мълиган от фирмата за пренос-превоз, който има дъщеря с детенце край Лимингтън. Беше научила отнякъде, че момичето не е омъжено, изпратили го да роди при леля му и да започне нов живот там. Веднъж Стела се обадила на Мълиган — нещо във връзка с парите, които неговите хора поискали от Саймън Сноу за превоза на мебелите му. Казала му: „Поздрави от курорта Лимингтън. Мълиган. Имаме нужда от малко помощ“. Тя сама ми го разказа — прибра се у дома и се заливаше от смях, докато говореше. Но накрая й видяха сметката, нали? Тъпкано и го върнаха.

Смайли бавно кимна. Сега гледаше право в Роуд.

— Да — каза най-сетне той. — Тъпкано й го върнаха.

— Мислят, че го е направила Джейни Лудата, но аз не го вярвам. Джейни по-скоро би убила собствената си сестра, отколкото Стела. Стела разправяше, че двете били близки като луната и звездите. Вечер, когато закъснявах заради заседанията на някои от дружествата или имах извънредни лекции, те си бърбореха часове наред. Стела й готвеше, даваше й дрехи и пари. Имаше усещането за власт, помагайки на създание като Джейни, позволявайки й да раболепничи. Не от доброта го правеше, а от жестокост… От Бранксъм си водеше едно малко куче, неопределена порода. Когато се прибрах веднъж преди няколко дена, го намерих легнало в гаража. Квичеше уплашено. Куцаше, гърбът му беше окървавен. Стела го беше пребила. Съвсем се бе побъркала. Знаех, че и друг път го беше била, но за пръв път го пребиваше, за пръв път. Тогава стана нещо… Аз се развиках, тя започна да се смее и после я ударих… Не много силно, но достатъчно силно. По лицето. Дадох й срок от двайсет и четири часа да умъртви кучето, иначе я заплаших да съобщя в полицията. Тя се разкрещя: кучето било нейно, можела да прави с него каквото си поиска. Но на другия ден си сложи черната шапчица и отведе кучето при ветеринаря. Предполагам, че му е разказала някакво съчинение. Съчиняваше си на какви ли не теми, много я биваше. Избираше си някаква роля и я изиграваше докрай. Например съчини историята с унгарците. У госпожица Д’Арси бяха дошли да живеят някакви бежанци, пристигнали от Лондон, а Стела им наговори такива неща, че те избягали и трябвало да ги върнат в Лондон. Госпожица Д’Арси им плати и билетите, и тъй нататък, дори чиновничката от „Социални грижи“ дойде да ги посети и се опита да оправи положението. Не мисля, че госпожица Д’Арси разбра кой ги е настроил против нея, но аз знаех, защото Стела ми каза. Смееше се, винаги се смееше по един и същ начин, и рече: „Виждаш ли я колко струва твоята изискана дама, Стан, виждаш ли колко струва благотворителната й дейност!“ А след историята с кучето започна да се прави, че я тормозя. Щом се доближавах до нея, се дърпаше и вдигаше ръка, сякаш се готвех да я ударя отново. Дори си внуши, че замислям да я убия. Отиде и го разказа на господин Кардю. Сама не си вярваше, понякога се смееше по този повод. Казваше ми: „Сега не си струва да ме убиваш, Стан, всички ще разберат кой го е направил“. Друг път обаче хленчеше и ми се умилкваше, молеше ме да не я убивам. „Ще ме убиеш през дългите нощи!“ — ей такива неща крещеше. Тези думи я окуражаваха: „дългите нощи“, харесваше й как звучат, сякаш беше актриса, и си съчиняваше около тях цяла история. „О, Стан — казваше тя, — пази ме през дългите нощи!“ Нали си представяте какво е да нямаш никакво намерение да вършиш нещо, а някой да те моли да не го вършиш? Накрая започваш да мислиш, че може и да го направиш, започваш да се сещаш за такава възможност…