Джон Ле Карре - Убийство от класа

— Чудя се защо го е направил — продължи той. — Защо, по дяволите, го е направил? Такъв човек да извърши убийство, и то да убие собствената си жена!

Хавлейк изрече това простичко, сякаш очакваше да му бъде обяснено.

— Не вярвам, че е възможно някога да узнаем докрай по какви причини някой върши нещо — бавно каза Смайли.

— Божичко, имате право, не ще и дума… А вие как си изкарвате прехраната. Смайли?

— След войната известно време бях в Оксфорд. Преподавах и правех проучвания. Сега съм в Лондон.

— Май хитрец си падате, а?

Смайли се чудеше кога ли ще се върне Ригби.

— А знаете ли нещо за семейството на този човек? Има ли роднини, близки?

— Мисля, че родителите му са починали — отговори Смайли и в същия миг телефонът върху бюрото на Хавлейк рязко иззвъня. Беше Ригби. Съобщи, че Станли Роуд е изчезнал.

Хвана влака за Лондон в тринайсет и трийсет. Едва не закъсня, понеже в хотела му бяха объркали сметката. Остави бележка за Ригби с адреса и телефона си в Лондон и молба да му позвъни вечерта, когато се получи резултат от лабораторната експертиза. Нямаше повече работа в Карне. Когато влакът бавно се изтегли от гарата и местните ориентири започнаха да се изгубват един по един в студената февруарска мъгла. Джордж Смайли усети, че му олеква. Даваше си сметка, че бе дошъл с нежелание. Боеше се от мястото, където жена му бе прекарала детството си, боеше се да види полята на Карне. Но не беше открил нищо, което поне малко да му напомни за нея — нито в безжизнените очертания на замъка Соли, нито в близките околности. Бяха останали само клюките и не можеше да бъде другояче, докато съществуваха Хехтовци и Хавлейковци, които се перчат, че познават най-известния род в Карне.

Взе такси до Челси, отнесе куфара на горния етаж и извади дрехите си грижливо, като човек, свикнал да живее сам. Тръгна да се къпе, но реши първо да позвъни на Ейлса Бримли. Телефонът беше до леглото му. Седна на края на леглото и набра номера. Чу се напевен глас като на фотомодел, който каза напевно:

— Добър ден, тук е „Юнипрес“.

Смайли помоли да го свържат с госпожица Бримли. Последва дълго мълчание, след което гласът каза:

— За съжаление, госпожица Бримли е в заседание. Може ли някой друг да отговори на вашето запитване?

„На запитването ми! — каза си Смайли. — Боже господи! Защо, по дяволите, «запитване», а не «въпрос»?“

— Не — отвърна той. — Просто и съобщете, че я е търсил господин Смайли.

Затвори телефона, влезе в банята и пусна топлата вода. Тъкмо си сваляше копчетата на ръкавелите, когато телефонът звънна. Беше Ейлса Бримли.

— Джордж? Най-добре ще е, ако дойдеш веднага. Имаме гост. Господин Роуд от Карне. Иска да разговаря с нас.

Смайли бързо си облече сакото, изтича на улицата и взе такси.

Ескалаторът беше пълен с уморено гледащи служители на „Юнипрес“, приключили работното си време. За тях видът на пълния господин на средна възраст, тръгнал нагоре със съседния ескалатор, бе неочакван повод за забавления и изкачването на Смайли бе съпроводено от подмятанията на куриерите и смеха на машинописките. Той слезе на първия етаж, за да проучи огромното табло, на което можеха да се прочетат имената на двайсет и пет процента от националните всекидневници. Накрая, в раздела „Технически отдели и други“, откри „Християнски глас“ — стая 619. Стори му се, че асансьорът се издига много бавно. Иззад плюшената облицовка се чуваше неопределена музика, а едно момче в шарено сако поклащаше бедра при по-звучните акорди. Златните врати се разтвориха с въздишка, момчето каза: „Шести!“ и Смайли бързо излезе в коридора. Малко по-късно той вече чукаше на вратата на стая 619. Отвори му Ейлса Бримли.

— Джордж, колко хубаво, че идваш! — Ведро го посрещна тя. — Господин Роуд много ще се зарадва да те види.

И без повече приказки тя направо го въведе в кабинета си. На едно кресло до прозореца седеше преподавателят от Карне, Станли Роуд, облечен в спретнат черен балтон. Когато Смайли влезе. Роуд се изправи и протегна ръка.

— Благодаря, че дойдохте, сър каза той сковано. — Много ви благодаря.

Държеше се спокойно, както и преди, и изговаряше думите все така предпазливо. Седнаха. Смайли предложи цигара на госпожица Бримли и й я запали.

— Става дума за статията, която ще напишете за Стела — започна Роуд. — Да си призная, много ми е съвестно заради отношението ви към Стела и към паметта за нея. Как да ви кажа… Зная, че имате най-добри намерения, но не искам да пишете тази статия.