Джон Ле Карре - Убийство от класа

Всички са на мнение, че колежът Карне дължи славата си на Едуард VI, а според историците, той от своя страна дължи страстта си към образование на Съмърсетския херцог. Но в Карне изпитват по-голямо уважение към монарха, отколкото към съмнителната политическа дейност на съветника му, и тяхната увереност е следствие от схващането, че знаменитите учебни заведения, също като кралете от династията на Тюдорите, са плод на божествен замисъл.

И наистина — величието на Карне навежда на мисълта за чудо. Основан от неизвестни монаси, поддържан материално от един болнав невръстен крал и измъкнат от забравата от един викториански грубиян, колежът изправя глава, сменя провинциалните си одежди и се представя в пълен блясък пред обществото на XX век. Не минава много време и това дорсетско селянче става любимец на Лондон — все едно че пристига Дик Уитингтън от известната приказка. Карне притежава латински манускрипти, восъчни печати и плодни земи зад Абатството. Карне има сгради, параклиси и дървесни червеи, място за наказания и е споменат с един род в първите поземлени регистри от XI век — какво повече му е необходимо, за да предлага образование на богаташките синове?

И те идваха. Пристигаха за всяко полугодие (думата „семестър“ не е достатъчно изискана), така че по цял следобед влаковете стоварваха на перона тъжни групи момчета с черни палта. Стигаха до Карне с лимузини, блеснали от жалейна чистота. Идваха да погребат клетия крал Едуард, като бутаха ръчни колички по калдъръмените улици или носеха сандъчета с храна, напомнящи детски ковчези. Някои бяха облечени с тоги и приличаха на гарвани или на черни ангели, делили за погребението. Други крачеха поединично, като неми разсилни от погребално бюро и се чуваше само тракането на обущата им. В Карне винаги бяха в траур: новодошлите момчета — защото трябваше да останат, големите — защото трябваше да си заминат, а преподавателите — защото достойнството е зле платено. Сега, когато полугодието на Великите пости (така наричаха Великденския семестър) наближаваше своя край, облаците на мрачното настроение бяха забулили, както обикновено, сивите кули на Карне.

Мрачно настроение и студ. Студът беше сух и остър като кремък. Режеше лицата на момчетата, които бавно си тръгваха от опустялото поле след училищния мач. Пронизваше черните им палта и превръщаше колосаните им якички с остри върхове в ледени обръчи около вратовете. Замръзнали, те едва се влачеха от полето към дългия, ограден със зид път, водещ към главния хранителен магазин и към града. Потокът им постепенно се раздели на две групи, а групите се разпаднаха на двойки. Две момчета, които изглеждаха по-измръзнали от останалите, прекосиха пътя и тръгнаха по тясната алея към по-отдалечения, но по-безлюден магазин.

— Струва ми се, че ще умра, ако отново ми се наложи да гледам такъв дивашки мач. Шумът е страхотен! — каза едното момче. Беше високо, русокосо и се наричаше Кейли.

— Крещят само защото преподавателите ги гледат от трибуната — добави другото момче — и всеки е длъжен да подкрепя отбора си. За да могат преподавателите да се хвалят колко силно крещят техните студенти.

— Ами Роуд? — попита Кейли. — Защо тогава стои при нас и ни кара да крещим? Не е от преподавателите, които отговарят за студенти, прост помощник е.

— Непрекъснато се мъчи де се издигне до преподавателите. Нали виждаш как в почивките между лекциите все се върти около професорите. Всички помощник-преподаватели го правят.

Другарят на Кейли беше цинично червенокосо момче на име Пъркинс, отговорник на студентите от групата на Фийлдинг.

— Бях на вечеря у Роуд — каза Кейли.

— Роуд е отвратителен. Носи кафяви ботуши. Как мина вечерята?

— Скучно. Любопитно е как вечерите ги издават. Госпожа Роуд обаче е доста приятна, макар че у тях цари някакъв плебейски уют — бродирани покривчици и порцеланови птички. Храната е хубава, като от готварски курсове, но е хубава.

— Следващото полугодие Роуд ще се кандидатира за преподавател. Това ще го поукроти. Толкова се старае, непрекъснато тича насам-натам. Личи си, че не е истински джентълмен. Знаеш ли къде е учил?

— Не.

— В Бранксъмската гимназия. Фийлдинг го е казал на мама, когато тя си дойде от Сингапур миналото полугодие.

— Божичко! Къде е това?

— На крайбрежието. Близо до Борнмът. Мен само Фийлдинг ме покани на вечеря — добави Пъркинс, след като помълча. — Там се поднасят печени кестени и кейк. Но нали знаеш, не е разрешено да благодариш за поканата. Според Фийлдинг, емоциите са за нисшите класи. Такъв си е той. Изобщо не се държи като преподавател. Мисля, че момчетата го отегчават. Цялата група го кани на вечеря веднъж на полугодие, после той ни кани на свой ред — по четирима души заедно, и това е горе-долу единственото време, когато повечето от нас разговарят с него.