Джон Ле Карре - Убийство от класа

Докато Шейн отиде да си вземе дрехата, двамата мъже стояха в антрето, но никой не проговори. Шейн се върна с пожълтялата си от времето хермелинова наметка, загърнала с нея огромните си бели рамене. Наклони глава надясно, усмихна се и протегна ръка на Фийлдинг, с отпуснати пръсти.

— Терънс, скъпи! — каза тя, докато Фийлдинг целуваше потъналите в тлъстина кокалчета. — Толкова си мил! И то през последното си полугодие! Трябва да дойдеш у нас на вечеря, преди да си заминеш. Толкова е тъжно. Толкова малко от нас останаха! — и тя отново му се усмихна с полуспуснати клепачи, за да покаже вълнението си, след което последва съпруга си на улицата. Все още беше страшно студено, миришеше на сняг.

Фийлдинг затвори входната врата и старателно я залости — може би един миг по-рано, отколкото го изискваше любезността, а после се върна в гостната. Чашата на Чарлс Хехт все още беше наполовина пълна. Фийлдинг я взе и внимателно изля съдържанието й в гарафата. Надяваше се Чарлс Хехт да не е много разстроен, предпочиташе хората да го харесват. Духна черните свещи, разтърка фитилите им с пръсти. Запали лампата, взе от помощната масичка бележник от шест пенса и го отвори. Вътре имаше списък на гостите, които трябваше да покани до края на полугодието. Фийлдинг отметна с красива чертичка името Хехт. С тях приключи. В сряда щеше да покани семейство Роуд. Съпругът имаше доста качества, но общуването с нея, разбира се, беше ад… Със семейните невинаги беше така. Обикновено съпругите се оказваха много по-симпатични.

Отвори бюфета и извади от него бутилка коняк и чаша. Понесе го с една ръка и уморено се довлече до гостната, като се опираше с другата ръка на стената. Господи! Изведнъж се почувства остарял, усещаше лек бодеж в гърдите, ръцете и краката му тежаха. Такова усилие е бъдеш с хора, непрекъснато да играеш на сцената. Мразеше самотата, но хората го отегчаваха. Да си сам е като да си уморен, а да не можеш да заспиш. Някакъв немски поет го беше казал и веднъж Фийлдинг дори го цитира: „Ти можеш да заспиш, но аз ще танцувам“. Или нещо подобно.

„И с мен е така — помисли си Фийлдинг. — И в Карне е така: музиката свири, а старият сатир танцува“. Темпото непрекъснато се увеличаваше, телата им старееха, но те продължаваха да танцуват, защото зад кулисите чакаха млади хора. Отначало изглеждаше смешно — стари танци в един нов свят. Фийлдинг си наля още коняк. В известен смисъл щеше да си замине оттук с радост, макар че се готвеше пак да преподава другаде.

Но Карне си имаше и своята красота… Алеята край Абатството напролет… Дългокраките като фламинго младежи, очакващи религиозния ритуал… Поток от деца, неспирен като годишните времена, и сред тях старците, които умират, Фийлдинг съжали, че не може да рисува. Щеше да нарисува шествието в Карне с червеникавокафявите краски на есента… Колко е жалко, помисли си Фийлдинг, че един ум, така добре възприемащ красотата, не притежава и творчески талант…

Той погледна часовника си. Дванайсет без петнайсет. Почти време за излизане… За танци, не за сън.

Беше четвъртък вечер и работата по броя на „Християнски глас“ току-що беше приключила. Едва ли за улица „Флийт“ това събитие можеше да се нарече историческо. Пъпчивият младеж, които отнесе парцаливия куп шпалти, не се държа по-тържествено, отколкото бе необходимо, за да не го забравят при евентуалната коледна премия. По този въпрос той се бе осведомил, че от светските списания на „Юнипрес“ може да се очаква по-голямо милосърдие в материален смисъл, отколкото от „Християнски глас“. Милосърдието бе пряко свързано с тиража.

Госпожица Бримли, редакторката на списанието, се намести върху надувната възглавничка и запали цигара. Нейната секретарка и помощничка (едно лице изпълняваше и двете длъжности) се прозя, пусна шишенцето с аспирин в чантата си, вчеса червените си коси и си взе довиждане с госпожицата, като остави след себе си обичайния мирис на парфюмирана пудра и празна кутия от книжни носни кърпички. Госпожица Бримли чу с доволство как стъпките й отсечено кънтят и заглъхват по коридора. Радваше се, че най-после е сама и предвкусваше преминаването към по-обикновени занимания. Никога не преставаше да се учудва на себе си — всеки четвъртък сутрин тя изпитваше известна неловкост, когато влизаше в огромната сграда на „Юнипрес“ и нелепо се качваше на един, а после на друг ескалатор с чувството, че е жалък товар в трюма на луксозен презокеански параход. Господ й беше свидетел, тя издаваше „Гласа“ вече от четиринайсет години и имаше хора, според които оформлението му беше най-доброто в „Юнипрес“. И все пак всеки четвъртък това отчетливо усещане не я напускаше — дремещото безпокойство, че някой ден, може би днес, няма да бъде готова, когато дойде момчето от печатницата. Тя често се чудеше какво ли щяха да правят тогава. Беше чувала за провали къде ли не в големия комплекс, за отхвърлени материали и уволнени служители. За нея беше загадка защо изобщо държаха тук „Гласа“, с разкошната му стая на седмия етаж, тъй като тиражът му, доколкото бе известно на госпожица Бримли, не покриваше дори разходите за кламери.