Джон Ле Карре: Убийство от класа

Но не от полицията, все още не. Ако Стела Роуд бе пожелала, можела е и сама да го стори. Защо не го беше направила? Защото обичаше съпруга си? От страх да не я помислят за глупава? Или защото инстинктът не е факт? В полицията искат доказателства. Но доказателството за едно убийство е смъртта. Това ли трябва да стане?

Но кой би могъл да помогне? Тя веднага си помисли за Ландсбъри, но той беше станал фермер в Родезия. С кого още бяха работили през войната? Фийлдинг и Дж. Б. Д. бяха мъртви, Стийд-Аспри изчезна. Смайли… Къде беше Смайли? Джордж Смайли, най-умният и може би най-странният от всички. Да, сега госпожица Бримли си спомни. Смайли сключи един невъзможен брак и замина за Оксфорд. Но не беше останал там… Бракът се беше разпаднал… И къде отиде Смайли тогава?

Госпожица Бримли се върна на бюрото си и взе последния том на телефонния указател. Десет минути по-късно тя седеше в едно такси на път за площад Слоун. В ръцете си с елегантни ръкавици държеше мукавена папка от картотеката с данните за Стела Роуд, както и кореспонденцията, която си бяха разменили от времето на летния конкурс. Наближаваха Пикадили, когато госпожица Бримли си спомни, че е оставила прозореца в редакцията отворен. Но това не й се стори важно.

— Онова, което са за другите хора персийските котки и голфът, за мен са „Християнски глас“ и моите читатели. Зная, че изглеждам смешна стара мома, но това е положението. Няма да се обадя в полицията, преди да направя нещо, Джордж.

— И затова дойде тук?

— Да.

Госпожица Бримли седеше в кабинета на Джордж Смайли, в къщата му на улица Байуотър. Единствената светлина идваше от сложно, наподобяващо черен паяк осветително тяло, което сипеше ярките си лъчи върху изписаните на ръка листа, пръснати наоколо.

— Значи не работиш вече в разузнаването? — попита тя.

— Не, напуснах — Смайли енергично кимна, сякаш за да се увери, че това неприятно преживяване наистина е приключило, и приготви на госпожица Бримли уиски със сода. — Поработих още малко там след… след Оксфорд. Знаеш ли, в мирно време е съвсем различно — продължи той.

Госпожица Бримли кимна:

— Мога да си представя. Гадна работа.

Смайли не каза нищо. Запали цигара и седна насреща й.

— И познати сигурно не са останали — продължи тя. — Фийлдинг, Стийд, Дж. Б. Д. ги няма — подхвърли тя между другото, докато вадеше от голямата си удобна чанта писмото на Стела Роуд. — Ето писмото. Джордж.

За кратко време Смайли го доближи до лампата и лицето му, осветено в този миг, изглеждаше комично със своята сериозност. Госпожица Бримли се почуди какво ли впечатление правеше той на хора, които не го познават добре. Тя самата го смяташе за най-разсеяният човек, когото е срещала. Беше нисък и пълен, носеше очила със солидни рамки, косата му оредяваше — на пръв поглед Смайли изглеждаше съвършен прототип на неуспял ерген на средна възраст, водещ застоял живот. По природа беше небрежен и в най-обикновените неща: дрехите му бяха скъпи, но не му прилягаха, понеже се оставяше в ръцете на шивача си, който го ограбваше.

Смайли остави писмото на близката масичка, инкрустирана със слонова кост и метал, втренчи в госпожицата късогледите си очи и попита:

— А другото писмо, което ти е изпратила тя. Брим? Къде е то?

Госпожица Бримли му подаде папката. Той я отвори и прочете на глас писмото на Стела Роуд.

Скъпа госпожице Фелоушип,

Бих искала да направя едно предложение за вашия конкурс „Хитрости в кухнята“.

Веднъж месечно домакинята приготвя обичайната смес за кейк със сметана: равни части мазнина и захар, по едно яйце на всеки 250 грама смес. За пудинг или сладки се добавя допълнително брашно. Тази смес издържа цял месец.

Прилагам адресиран плик с марка.

Искрено ваша: Стела Роуд

(по баща Гластон)

П.П. Между другото, тел за чистене на съдове може да се предпази от ръжда, като се държи в буркан със сапунена вода. Позволено ли е да се правят по две предложения? Ако е позволено, това е второто ми предложение.

— Тя спечели конкурса — отбеляза госпожица Бримли, — но не е там работата. Ето какво исках да ти кажа. Джордж: тя е от рода Гластон, а Гластонови четат „Гласа“ от самото му начало. Дядото на Стела е старият Руфъс Гластон, кралят на ланкаширската керамика. Двамата с бащата на Джон Ландсбъри са построили черкви и параклиси почти във всяко селище на Средна Англия. Когато Руфъс умира, списанието прави мемориален брой, а некрологът е написан от самия лорд Ландсбъри. Самюел Гластон поема бизнеса на баща си, но му се налага да се премести на юг по здравословни причини. След като овдовява, се заселва близо до Борнмът с единствената си дъщеря, със Стела. Тя е последната издънка на рода. Всички до един са земни хора, по-земни не биха могли и да бъдат. Включително Стела, така си мисля. Не ми се вижда вероятно да страда от мания за преследване.