Джон Ле Карре - Убийство от класа

В Йоувил той се прехвърли на пътнически влак по линията Стърминстър, Оукфорд и Карне. Накрая, малко след единайсет часа, влакът пристигна на гара Карне.

От гарата Смайли позвъни в хотела и изпрати там багажа си с такси. „Соли Армс“ имаше клиенти само по време на колежанския празник и за празника на свети Андрю. През другите месеци хотелът стоеше почти винаги празен. Намираше се сред запустелите ливади между гарата и Абатството и с моравия цвят на плочестия си покрив приличаше на педантична викторианска дама в траур.

По земята още имаше сняг, но времето беше хубаво и сухо. Смайли реши да отиде пешком до града, където да си уговори среща с полицейския служител, натоварен с разследването на убийството. Тръгна от гарата, построена в суровия викториански стил и продължи по алеята с голи дървета, водеща към високата кула на Абатството, която се открояваше, плоска и черна, на фона на безцветното зимно небе. Прекоси Абатския площад — тих и красив, ограден от четири страни със средновековни къщи, чиито покриви бяха заснежени, а по белите морави тук-там се виждаха стръкчета трева. Когато минаваше покрай западната порта на Абатството, мекият сняг скърцаше под краката му, часовникът над главата му удари на трийсетата минута и двама рицари на коне излязоха от малкия си замък над входа и бавно вдигнаха копията си в знак на приветствие. После, сякаш част от същия часовников механизъм, се отвориха още врати около площада и през тях се изсипа тълпа от момчета в черни палта, които се втурнаха през снега към Абатството. Едно момче мина толкова близо до Смайли, че дрехата му се отърка в ръкава на неговия балтон. Смайли извика подире му:

— Какво става?

— Обедната служба! — викна в отговор момчето и изчезна.

Смайли влезе през главния вход на колежа и веднага се озова в централната част на градчето: приказна страна в жалейния дух на XIX век, изградена от местен камък, с еднакви сложни готически комини и прозорци бойници на сградите. Тук беше Градският съвет, на върха му се развяваше знамето на свети Георги, виждаше се полицейският участък, построен преди деветдесет години, за да противостои на набезите на стрелците и на стенобойните машини.

Смайли съобщи името си на дежурния сержант и помоли да се срещне със служителя, разследващ смъртта на госпожа Роуд. Сержантът — възрастен непроницаем мъж — позвъни по телефона толкова тържествено, сякаш се канеше да изпълни някакъв сложен технически фокус. За учудване на Смайли обаче сержантът скоро го уведоми, че инспектор Ригби с радост ще го приеме веднага и изпраща един младши полицай да го придружи до кабинета му. Поведоха с борда крачка Смайли по широкото стълбище, започващо насред помещението, и след броени мигове той се озова пред инспектора.

Ригби беше много нисък човек с широки рамене. Приличаше на келт от калаените мини в Корнуол или от въгледобивните райони на Уелс. Тъмносивата му коса беше подстригана много ниско, а към средата на челото се събираше във връх и приличаше на смешна шапка. Имаше огромни и яки ръце, торсът и стойката му бяха като на борец, но гласът му беше тих и той говореше бавно, с характерното за Дорсет звучно „р“.

Смайли веднага отбеляза, че Ригби притежава едно рядко за ниските мъже качество: прямота. Въпреки святкащите тъмни на цвят очи и бързите движения, инспекторът правеше впечатление на честен човек, който действа открито.

— Бен Спароу ми се обади тази сутрин, сър. Много се радвам, че дойдохте. Сигурно ми носите писмо — каза Ригби, замислено погледна Смайли и реши, че той му харесва. По време на войната инспекторът беше работил доста активно и беше подочул, макар и съвсем малко, за успехите на Джордж Смайли в разузнаването. Щом Бен казваше, че Смайли е свестен, това стигаше на Ригби, почти му стигаше. Бен обаче беше казал не само това.

„Прилича на жаба, облича се като събирач на залози за конни надбягвания, но има такъв ум, че на мен би ми било все едно дали съм сляп, стига да имах ум като неговия. Доста тежко му е било по време на войната, доста тежко“.

Да, вярно, приличаше на жаба. Нисък и тромав на вид, носеше кръгли очила с дебели стъкла, от които очите му изглеждаха огромни. И дрехите му наистина бяха странни. Е, личеше си, че са скъпи, но сакото му се нагърчваше точно където не трябва. И все пак онова, което изненада Ригби, беше стеснителността на Смайли. Беше очаквал някой, който да се държи ту малко рязко, ту прекалено меко за Карне, а се оказа, че Смайли е сериозен и делови. Това задоволи консервативния вкус на Ригби.