Джон Ле Карре - Убийство от класа

Смайли извади писмото от портфейла си и го остави на бюрото, а Ригби измъкна от очукан метален калъф стари очила с позлатена рамка и внимателно си ги сложи.

— Не зная дали Бен ви е обяснил, че това писмо е получено в отдел „Кореспонденция“ на малко, независимо списание, за което госпожа Роуд е била абонирана — каза Смайли.

— А госпожица Фелоушип е жената, която ви е донесла писмото?

— Не, името и е Бримли. Тя издава списанието. „Фелоушип“ е псевдонимът, с който подписва рубриката за отговор на читателски писма.

За миг тъмнокафявите очи се спряха върху Смайли.

— А кога е получила писмото?

— Вчера, на седемнайсети. Четвъртък е денят, когато предават списанието за печат и са много заети. Обикновено отварят следобедната поща едва привечер. Мисля, че това писмо е било прочетено към шест часа.

— И тя веднага ви го е донесла?

— Да.

— Защо?

— Работихме в един отдел по време на войната, тя беше под мое ръководство. Не й се е искало да отиде направо в полицията, а аз съм се оказал единственият подходящ човек, който да не е полицай — обясни Смайли с чувството, че казва глупост. — Искам да кажа единственият, който е можел да помогне.

— Може ли да ви попитам, сър, с какво се занимавате?

— С нищо особено. Правя от време на време самостоятелни литературни изследвания за Германия от XVII век — отговорът му се стори много тъп.

Ригби изглеждаше притеснен.

— А какво е предишното писмо, за което се споменава?

Смайли му подаде втория плик и огромната тежка лапа се протегна, за да го вземе.

— Оказа се, че е спечелила конкурс — каза Смайли. — Писмото е съдържало предложението й. Научих, че семейството й е абонирано за списанието от самото му основаване. По тази причина госпожица Бримли не е била склонна да сметне написаното за празни приказки. Не че непременно е така.

— Кое?

— Ами фактът, че нейното семейство е получавало списанието в продължение на петдесет години, не води до логичното заключение, че не е възможно жената да бъде с лабилна психика.

Ригби кимна, сякаш разбра основанието на Смайли, но Смайли се почувства неудобно, понеже му се стори, че всъщност не го е разбрал. Ригби бавно се усмихна и каза:

— Е. женска му работа…

Смайли, напълно объркан, се засмя. Ригби замислено го погледна.

— Познавате ли някого от преподавателите, сър?

— Само господин Терънс Фийлдинг. Запознахме се преди време на вечеря в Оксфорд. Мисля да му се обадя. Бях доста близък с брат му.

При споменаването на Фийлдинг, Ригби леко трепна, но не каза нищо и Смайли продължи:

— Когато госпожица Бримли ми донесе писмото, позвъних на Фийлдинг. Той ми съобщи какво се е случило. Това стана снощи.

— Ясно.

Отново двамата мълчаливо се погледнаха. Смайли явно се чувстваше малко неловко и изглеждаше смешен, а Ригби, изпълнен с уважение към него, се чудеше дали да му каже какво мисли.

— Колко време ще останете? — попита накрая той.

— Не зная — отвърна Смайли. — И госпожица Бримли искаше да дойде, но не може да се откъсне от списанието. Да ви кажа, тя смяташе, че е много важно да направи за госпожа Роуд всичко необходимо, дори когато научи за смъртта й, тъй като е била абонирана за списанието. Обещах й веднага да предам писмото, където трябва. Мисля си, че едва ли мога да направя нещо повече. Може би ще остана ден-два — просто, за да си поприказвам с Фийлдинг, сигурно ще отида и на погребението. Ангажирах си стая в „Соли Армс“.

— Хубав хотел е — увери го Ригби, внимателно прибра очилата си в калъфа и ги сложи в едно чекмедже. — Карне е странно място. Между градчето и колежа има пропаст, както казваме тук. Хората от двете общности не се смесват нито се харесват взаимно. Причината е в страха, в страха и невежеството. Е, мога да се отбия у господин Фийлдинг или при Д’Арси, те ме посрещат с „Добър ден, сержанте!“, черпят ме с чай в кухнята, но не ме допускат до средата си. Нали разбирате, те са затворена общност, външният човек няма достъп… Никакви приказки по кръчмите, никакви контакти, нищо… Само чаша чай, парче кейк с ким и обръщението „сержанте“ — Ригби изведнъж се засмя и Смайли с облекчение го последва. — Има много неща, за които бих искал да ги попитам, много неща: дали са обичали семейство Роуд, кой не ги е обичал, дали господин Роуд е бил добър учител, дали жена му се е разбирала с хората. Разполагам с всички необходими факти, но са голи и нямам дрехи, с които да ги облека — завърши Ригби и погледна с очакване Смайли. Мълчаха дълго.